Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
През Лятната луна на 1870 г. кайовите играеха своите големи танци на слънцето при северното разклонение на Ред Ривър. Те поканиха на гости команчите и южните шайени. По време на ритуалите много разочаровани воини предлагаха да останат в прериите и да живеят в охолство сред бизоните, вместо да се връщат в резервата за оскъдните подаяния.
Десет мечки от команчите и Ритащата птица от кайовите се възпротивиха на тези приказки. Те смятаха, че най-добре за племената ще е да продължат да държат за ръка белия човек. Младите команчи не осъждаха Десет мечки — в края на краищата той бе твърде стар, за да ловува и да се сражава. Но младите кайови се подиграха на съвета на Ритащата птица. Преди белият човек да го затвори в резерват, той беше велик воин. Сега говореше като жена.
Щом танците завършиха, много от младежите отидоха в Тексас да ловят бизони и да нападат тексасците, които им отнеха земите. Те бяха особено разгневени от белите ловци, които идваха на юг от Канзас, за да убиват хиляди бизони. Ловците вземаха само кожите, като оставяха кървавите трупове да гният по прериите. На кайовите и команчите им се струваше, че белите хора мразят всичко в природата. „Тази страна е стара — се скара Сатанта на Стареца с гръмотевицата Ханкок, когато се срещнаха във форт Ларнид през 1867 г., — но вие изсичате дърветата и сега тя не струва нищо.“ В Медисин Лодж Крийк той отново се оплака на мирните комисари: „Преди много време тази земя принадлежеше на нашите бащи, но когато вървя нагоре по реката, виждам войнишки лагери по бреговете и. Тези войници секат дърветата ми, убиват бизоните ми и когато виждам това, сърцето ми сякаш се пръска — аз чувствувам скръб.“
През Лятната луна на 1870 г. воините, които бяха останали в резервата, безмилостно подиграваха Ритащата птица за това, че подкрепя земеделието, а не лова. Накрая Ритащата птица не издържа. Той организира боен отряд и покани най-лошите си мъчители — Самотния вълк, Белия кон и стария Сатанк, да го придружат за набег в Тексас. Ритащата птица нямаше масивното мускулесто тяло на Сатанта. Той беше лек, жилав и светлокож. Той може би беше по-чувствителен, защото не беше пълнокръвен кайова — един от дядовците му беше индианец кроу.
Придружен от сто воини, Ритащата птица пресече границата при Ред Ривър и като предизвикателство към войниците във форт Ричардсън, Тексас, умишлено плени един дилижанс. Когато сините куртки излязоха да се бият, Ритащата птица показа, че умело владее военната тактика, като въвлече войниците във фронтална схватка и в същото време изпрати две колони да ударят врага във фланг и в тил. След като тормози войниците осем часа под палещото слънце, Ритащата птица прекъсна боя и победоносно поведе воините си обратно в резервата. Той доказа правото си да бъде вожд, но от този ден работеше само за мира с белия човек.
С настъпването на студеното време много скитащи групи се върнаха обратно в лагерите си близо до форт Сил. Неколкостотин млади кайови и команчи обаче останаха за зимата в прериите. Генерал Гриерсън и Плешивата глава Татъм се скараха на вождовете заради нападенията в Тексас, но не можеха да възразят против сушеното бизонско месо и облеклата, които ловците донесоха със себе си, за да помогнат на семействата си да преживеят още един сезон с оскъдни правителствени дажби.
През зимата около лагерните огньове на кайовите много се говореше за белите хора, които настъпваха от четирите посоки. Старият Сатанк скърбеше за сина си, убит от тексасците същата година. Сатанк донесе обратно костите на сина си и ги постави в специален вигвам върху висока площадка; сега той винаги говореше за сина си като за заспал, а не мъртъв, и всеки ден поставяше храна и вода близо до площадката, за да може момчето да се подкрепи при събуждането си. Вечерите старецът стоеше и гледаше лагерния огън и костеливите му пръсти приглаждаха сивите мустаци. Той като че очакваше нещо.
Сатанта не се спираше на едно място, говореше постоянно, правеше предложения на другите вождове за това, какво трябва да се предприеме. Отвсякъде се носеха слухове, че железните релси на Железния кон идват в страната на бизоните. Те знаеха, че железницата прогони бизоните от Плат и Смоуки Хил и нямаше да разрешат Железния кон да мине през тяхната страна. Сатанта искаше да разговаря с офицерите от форта и да ги убеди да отведат войниците си да оставят кайовите да живеят така, както са живели винаги — без железен път, който да прогонва бизоните.
Голямото дърво беше по-откровен. Той искаше да отидат някоя нощ във форта, да подпалят сградите и да избият войниците, докато бягат. Старият Сатанк се обявяваше против подобни приказки. Той казваше, че само ще си изхабят думите, ако говорят с офицерите и че дори да избият войниците от форта, на тяхно място ще дойдат други. Белите хора са като койотите — колкото и да ги убиваш, те стават все повече и повече. Ако кайовите искат да прогонят белите мъже от страната си и да спасят бизоните, те трябва да започнат от заселниците, които продължават да заграждат пасищата, да строят къщи, да прокарват железопътни линии и да изтребват дивеча.
Когато настъпи пролетта на 1871 г., генерал Гриерсън изпрати патрули от своите чернокожи войници да охраняват фортовете по Ред Ривър, но воините нямаха търпение да срещнат бизоните и се промъкваха край войниците. Където и да идеха през онова лято по прериите на Тексас, те намираха нови огради, нови ферми и все повече бели ловци на бизони със смъртоносни далекобойни пушки, които унищожаваха намаляващите стада.
А пролетта през Листната луна някои кайовски и команчески вождове предприеха голям ловен поход по северното разклонение на Ред Ривър, като се надяваха да намерят бизони, без да напускат резервата. Те откриха съвсем малко — повечето от стадата бяха далеч в Тексас. Около вечерните лагерни огньове те отново започнаха да обсъждат как белите, и особено тексасците, се опитват да изпратят всички индианци в гроба. Скоро те ще имат Железен кон, който ще бяга по прерията и всички бизони ще изчезнат. Един прочут заклинател на име Маманти, Ходещия по небето, заяви, че за тях е време да отидат на юг в Тексас и да започнат да изпращат тексасците в гроба.
Те се приготвиха и към средата на май бойният отряд се промъкна край патрулите на Гриерсън и премина през Ред Ривър в Тексас. Сатанта, Сатанк, Голямото Дърво и много други военни вождове бяха в отряда, но набегът бе внушен от виденията на Маманти и следователно водачът беше той. На 17 май Маманти спря воините си на един хълм, който се издигаше над пътя Батърфийлд Трайъл, между фортовете Ричардсън и Белнап. Там те чакаха през нощта и до обяд на следващия ден. Тогава видяха армейски санитарен фургон, охраняван от войници на коне, който пътуваше на изток по пътя. Някои от воините искаха да нападнат, но Маманти отказа да даде сигнал. Той ги увери, че скоро ще дойде много по-богата плячка, може би керван фургони, пълни с пушки и муниции. (Индианците не знаеха, че пътникът във фургона не бе друг, а Великия воин Шърман, който се намираше на инспекционна обиколка по военните постове на Югозапада.)
Както Мамаити беше предсказал, няколко часа по-късно пред погледа им се появи керван от десет товарни фургона. В подходящия момент той даде знак на Сатанта, който държеше готова бойната си тръба. Сатанта изсвири сигнала и воините се втурнаха надолу по склона. Коларите подредиха фургоните в кръг и оказаха отчаяна съпротива, но устремът на кайовите и команчите беше прекалено силен за тях. Воините нахълтаха в кръга от фургони, убиха седем колари и оставиха другите да избягат в един близък гъсталак, докато разграбваха колите. Индианците не намериха карабини или муниции, а само царевица. Те взеха мулетата от фургоните, привързаха ранените си на конете и се отправиха на север през Ред Ривър.
Пет дни по-късно Великия воин Шърман пристигна във форт Сил. Когато генерал Гриерсън му представи Плешивата глава Татъм, Шърман запита агента дали някои от неговите кайови или команчи са отсъствували от резервата през последната седмица. Татъм обеща да проучи.
