Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
По Времето на летящите мравки (януари 1863 г.) Мангас стануваше на река Мимбрес. От известно време той мислеше как да постигне мир за всички апачи, преди да умре. Той си спомняше договора, който бе подписал в Санта Фе през 1852 г. През онази година апачите и народът на Съединените щати се бяха съгласили на вечен мир и приятелство. Няколко години имаше мир и приятелство, но сега имаше вражда и смърт. Той искаше да види народа си да живее отново мирно. Мангас знаеше, че дори най-смелите и ловки млади воини като Викторио и Херонимо не могат да победят огромната мощ на Съединените щати. Може би беше време за нов договор с американците и техните войници със сини куртки, които бяха станали многобройни като летящите мравки.
Един ден до лагера на Мангас се приближи мексиканец с бяло знаме. Той каза, че наблизо има няколко войници, които искат да говорят за мир. За Мангас идването им беше като изпратено от провидението. Той би предпочел да разговаря с някой звезден вожд, но се съгласи да отиде и да се срещне с малкия капитан 47 Едмънд Шърланд от Калифорнийския доброволчески полк. Воините мимбреньос го предупредиха да не отива. Не си ли спомня какво стана с Кочис, когато той отиде да се срещне с войниците в прохода Апач? Мангас не обърна внимание на опасенията им. В края на краищата не е ли той само един старец? Каква злина могат да сторят войниците на един стар човек, който иска да говори за мир? Воините настояваха да го придружи охрана.
Избрани бяха петнадесет души, които тръгнаха нагоре по пътеката към лагера на войниците.
Когато се приближиха до лагера толкова, че се виждаха, те изчакаха да се покаже капитанът. Идин миньор, който говореше испански, дойде да придружи Мангас до лагера, но охраната не искаше да остави вожда си да отиде там, докато капитан Шърланд не издигна бялото знаме. Веднага след това Мангас заповяда на воините си да се върнат обратно — той реши да отиде сам. Беше под закрилата на примирието и щеше да е в пълна безопасност. Мангас тръгна на кон към войнишкия лагер, но едва воините му бяха изчезнали от погледа, когато дузина войници изскочиха от храсталаците зад него с готови за стрелба пушки. Той бе пленен.
„Ние бързо заведохме Мангас в нашия лагер край стария форт Маклийн — казва Даниъл Конър, един от миньорите, които пътуваха с Калифорнийските доброволци — и пристигнахме навреме, за да посрещнем генерал Уест и командуваните от него войски. Генералът отиде да види задържания Мангас. Приличаше на пигмей пред стария вожд, който по ръст се извисяваше над всички околни. Мангас изглеждаше загрижен и отказваше да говори, като очевидно смяташе, че е направил голяма грешка, като се е доверил на бледоликите.“
Двама войници трябваше да пазят Мангас и тъй като с падането на нощта въздухът стана много студен, те запалиха огън от цепеници, за да не премръзнат заедно с пленника. Един от Калифорнийските доброволци, редник Кларк Стокинг, впоследствие съобщи, че е чул генерал Джоузеф Уест да заповядва на стражите: „Утре сутринта го искам мъртъв или жив, разбрахте ли, искам го мъртъв!“
Тъй като апачите на Мангас бяха в околността, щом се стъмни, белите сложиха допълнителни постове около лагера. Даниъл Конър бе един от тях и когато обхождаше поста си точно преди полунощ, той забеляза, че войниците, които охраняват Мангас, закачат стария вожд и той непрекъснато си свива краката под одеялото. Любопитен да разбере какво всъщност правят те, Конър застана извън осветеното от огъня пространство и започна да ги наблюдава. Те нажежаваха щиковете си на огъня и ги допираха до петите и краката на Мангас. След като вождът изтърпя това мъчение няколко пъти, той се надигна и личеше, че е възмутен до дъното на душата, като казваше на, стражите по испански, че не е дете, за да си играят с него. Но речта му бе бързо пресечена — щом запротестира, двамата стражи грабнаха мускетите си, насочиха ги към него и почти едновременно простреляха тялото му.
Когато Мангас падна назад, пазачите изпразниха мускетите си в него. Единият войник го скалпира, другият му отряза главата и я свари, за да свали месото и да продаде черепа на някой френолог на Изток. Обезглавеното тяло бе изхвърлено в един ров. Официалният военен доклад твърдеше, че Мангас е убит „при опит за бягство“.
След това, както се изразява Даниъл Конър, „индианците започнаха сериозна война… Изглежда, се мъчеха да отмъстят за смъртта му с цялата си мощ.“
От земите на чирикахуаите в Аризона до планините Мимбрес в Ню Мексико Кочис и неговите триста воини започнаха кампания, за да прогонят белите предатели или да изгубят живота си в тази битка. Викторио събра друг отряд, като привлече и мескалероси, избягали от Боске Редондо. Те нападаха поселищата и пътищата край Рио Гранде, от Хорнадо дел Муерго до Ел Пасо. В продължение на две години тези малки апачески армии предизвикваха безредици в Югозапада. Повечето бяха въоръжени само с лъкове и стрели, стрелите бяха направени от крехки трифутови тръстикови стъбла с три пера и триъгълни, дълги един инч, кварцови върхове, изострени като игли. Прикрепени за стъблата с назъбени вдлъбнатини вместо с ремъци или връзки, тези оръжия изискваха внимателно боравене, но когато остриетата достигнеха целта си, те се врязваха с разкъсващата сила на куршум. Апачите се биеха добре с това, с което разполагаха, но по брой враговете им ги превъзхождаха стократно, затова от бъдещето си индианците очакваха само смърт или плен.
След края на Гражданската война и отпътуването на генерал Карлтън правителството на Съединените щати предприе стъпки за мир с апачите. През Луната на големите листа (21 април 1865 г.) Викторио и Нана се срещнаха в Санта Рита с представител на Съединените щати. „Аз и народът ми искаме мир — каза Викторио. — Изморени сме от войната. Бедни сме и ние, и семействата, ни — имаме много малко ядене и дрехи. Искаме да сключим мир, траен мир, такъв, който те да спазват… Измих ръцете и устата си със студена прясна вода и това, което казвам, е истина.“
— Можете да ни вярвате — добави Нана.
Отговорът на агента бе кратък: „Аз не съм дошъл да искам от вас да сключите мир, а да ви съобщя, че ще имате мир, ако отидете в резервата в Боске Редондо.“
За Боске Редондо те бяха чули много и все лоши неща. „Аз нямам джобове, в които да сложа твоите думи — сухо отговори Нана. — Но думите потънаха дълбоко в сърцето ми. Те няма да бъдат забравени.“
Викторио поиска двудневна отсрочка, преди да тръгне към резервата. Той искаше да събере всичките си хора и коне и обеща да се срещне с агента отново на 23 април в Пинос Алтос.
Агентът чака в Пинос Алтос цели четири дни, но нито един апач не се появи. Те предпочетоха глада, лишенията и смъртта пред отиването в омразното Боске. Някои се отклониха на юг в Мексико, други се присъединиха към Кочис в Драгунските планини. След преживяното в прохода Апач и след убийството на Мангас Кочис дори не бе отговорил на мирните предложения. През следващите пет години апачите обикновено избягваха американските фортове и поселища. Но щом някой фермер или миньор се отпуснеше, група индианци се спускаше да отвлече конете или добитъка му — така те водеха партизанска война. Към 1870 г. нападенията зачестиха и тъй като Кочис бе вождът, когото белите най-добре познаваха, обикновено той отговаряше за враждебните действия независимо къде ставаха.
Затова през пролетта на 1871 г. комисарят по индианските въпроси така упорито призоваваше Кочис да посети Вашингтон. Кочис обаче не можеше да повярва, че нещо се е променило. Той все още нямаше доверие на представителите на правителството на Съединените щати. Няколко седмици по-късно, след събитията с Ескиминсин и аравайпите в Кемп Грант, Кочис бе още по-категоричен, че никой апач никога не трябва да поставя живота си в ръцете на изменниците американци.
Ескиминсин и малкият му отряд от 150 последователи живееха край Аравайпа Крийк. Племето им носеше името на тази река. Тя бе на север от териториите на Кочис, между река Сан Педро и планините Галиуро. Ескиминсин беше набит апач, с леко криви крака и с лице на красив булдог. Понякога той беше добродушен, понякога свиреп. Един ден през февруари 1871 г. Ескиминсин влезе в Кемп Грант — малък пост на мястото, където Аравайпа Крийк се влива в Сан Педро. Той беше чувал, че лейтенант Ройъл Уитман е приятелски настроен и поиска да се срещне с него.
