Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
През четирите години след края на войната бригадният генерал Паркър помагаше при различни мисии за уреждането на разногласията с индианските племена. През 1867 г. след сражението при форт Фил Кърни той пропътува нагоре по Мисури, за да изясни причините за вълненията на северните прерийни индианци. Той се върна във Вашингтон с много идеи за промяна на националната политика спрямо индианците, но трябваше да изчака една година преди да започне да ги прилага на практика. Когато Грант бе избран за президент, той назначи Паркър за поредния комисар по индианските въпроси, като смяташе, че Или ще може да се отнася към индианците с повече разбиране от всеки бял човек.
Паркър пое новата си длъжност с ентусиазъм, но откри, че Бюрото по индианските въпроси е по-корумпирано, отколкото беше очаквал. Явно бе необходимо да се ликвидира напълно отдавна окопалата се бюрокрация и с подкрепата на Грант той установи система за назначаване на агенти, препоръчани от различните религиозни организации в страната. Понеже голям брой квакери 42 изявиха желание да служат като агенти при индианците, новият план доби известност като „квакерската политика“ на Грант или „мирната политика“ към индианците.
Освен това бе образуван Комитет за индианските комисари, съставен от граждани с високо обществено съзнание, за да контролира дейността на Бюрото по индианските въпроси. Паркър препоръча комитетът да е смесена комисия от бели и индианци.
Но се намеси политиката и тъй като не се намериха индианци с политическо влияние, нямаше индианци и в комисията.
През зимата на 1869–70 г. комисарят Паркър (или Донехогава от ирокезите, за какъвто той все по-често се мислеше) беше доволен, от мира по западните граници. Към пролетта на 1870 г. обаче той бе разтревожен от съобщенията за бунтове в индианските агенции по прериите. За пръв път той доби смътна представа за причините за размириците от ужасяващия разказ на лейтенант Пийз за клането на пиеганите. Паркър разбра, че ако не направи нещо, за да се уверят индианците в добрите намерения на правителството, през лятото вероятно щеше да избухне всеобща война.
Комисарят добре знаеше за недоволството на Червения облак, за решимостта на вожда на сиуксите да запази земите, които му отрежда договорът, и за желанието му търговската агенция да е близо до тези земи. Макар че Петнистата опашка отиде до форт Рендъл на река Мисури, индианците брюле бяха вече между най-размирните обитатели на резерватите. Червения облак и Петнистата опашка, които имаха огромен брой последователи от прерийните племена, бяха за комисаря ключът към мира. Можеше ли един ирокезки вожд да спечели доверието на сиукските вождове? Донехогава не беше сигурен в това, но реши да опита.
Комисарят изпрати любезна покана до Петнистата опашка, но като хитър индианец той не извика по същия начин и Червения облак. По всяка вероятност Червения облак би взел подобна покана за призовка, която трябва гордо да отхвърли. Чрез трето лице Червения облак бе осведомен, че би бил добре дошъл като гостенин в дома на Великия баща във Вашингтон, ако реши да отиде.
Идеята за такова пътешествие допадна на Червения облак. Това му даваше възможност да разговаря с Великия баща и да му каже, че сиуксите не искат резерват на Мисури. Освен това щеше да се увери дали наистина Малкия баща на индианците, комисарят на име Паркър, е индианец, който може да пише като бял човек.
Веднага щом разбра, че Червения облак е съгласен да дойде във Вашингтон, комисарят изпрати при него полковник Джон Смит от форт Ларами за телохранител. Червения облак избра петнадесет оглали за придружители и на 26 май групата се качи в специален влак на Юниън Пасифик и потегли на изток.
Бе голямо преживяване да пътуват със стария им враг — Железния кон. Омаха (град с индианско име) бе истински кошер от бели хора, а Чикаго (друго индианско име) ужасяваше с шума и бъркотията, със сградите, които като че достигаха небето. Белите хора бяха страшно много, цели тълпи, безцелни като скакалци, движеха се припряно, но, изглежда, никога не стигаха до мястото, за където бяха тръгнали.
След пет дни тракане и клатушкане Железния кон ги доведе във Вашингтон. С изключение на Червения облак членовете на делегацията бяха зашеметени и притеснени. Комисарят Паркър, който наистина бе индианец, ги приветствува топло:
— Много съм щастлив да ви видя тук днес. Зная, че дойдохте от далеч, за да видите Великия баща, президента на Съединените щати. Радвам се, че сте пътували без злополуки и че пристигнахте тук живи и здрави. Искам да чуя какво има да каже от свое име и от името на народа си Червения облак.
— Искам да кажа само няколко думи — отговори Червения облак. — Когато научих, че моят Велик баща ще ми разреши да дойда и да го видя, аз бях доволен и пристигнах веднага. Телеграфирайте на моя народ и кажете, че съм жив и здрав. Това е всичко, което имам да кажа днес.
Когато Червения облак и оглалите пристигнаха в Уошингтън Хауз на авеню Пенсилвания, където имаха запазен апартамент, те с изненада установиха, че Петнистата опашка и делегация брюле ги очаква там. Тъй като Петнистата опашка се бе подчинил на правителството и бе отвел хората си до агенцията на река Мисури, комисарят Паркър се опасяваше от спречквания между двамата съперници тетони. Те обаче си стиснаха ръце и веднага след като Петнистата опашка каза на Червения облак, че той и неговите брюле мразят резервата в Дакота и желаят да се върнат в ловните си полета в Небраска, на изток от форт Ларами, оглалите приеха брюле като завърнали се съюзници.
На следващия ден Донехогава от ирокезите заведе своите гости сиукси на обиколка из столицата посетиха Сената по време на заседание, военната корабостроителница и Арсенала. За разходката облякох сиуксите в дрехи на бели хора и бе очевидно, че повечето от тях се чувствуват неудобно в тесните си черни сака и обувки с копчета. Когато Донехогава им съобщи, че Матю Брейди ги кани в студиото си, за да ги фотографира, Червения облак отговори, че за него това не е подходящо. „Аз не съм бял човек, а сиукс и не съм подходящо облечен за подобен случай.“
Донехогава разбра веднага и уведоми гостите си, че ако искат, могат да си сложат дрехи от еленова кожа, наметала и мокасини за вечерята в Белия дом с президента Грант.
На приема в Белия дом сиуксите бяха по-впечатлени от стотиците горящи свещи в блестящите полилеи, отколкото от Великия баща и членовете на неговото правителство, от чуждестранните дипломати и конгресмени дошли да видят тези диви хора насред Вашингтон. Петнистата опашка, който обичаше добрата храна, особено хареса ягодите и сладоледа. „Белите хора имат за ядене повече хубави неща, отколкото пращат на индианците — отбеляза той.“
През следващите няколко дни Донехогава проведе преговори с Червения облак и Петнистата опашка, за постигането на постоянен мир той трябваше да разбере какви са исканията им, за да може да ги противопостави на натиска на политиците, представители: алчните за индианска земя бели хора. Паркър симпатизираше на индианците и положението му бе трудно. Той покани в Министерството на вътрешните работи представители на всички правителствени служби да се срещнат със сиуксите.
Министърът на вътрешните работи Джоузеф Кокс откри заседанието с реч от рода на тези, които индианците бяха слушали многократно. Правителството щеше да даде на индианците оръжия и муниции за лов, каза Кокс, но не може да го направи, преди да се увери, че всички индианци живеят в мир. „Спазвайте мира — завърши той — и тогава ние ще направим това, което е добро за вас.“ Той не спомена нищо за сиукския резерват на Мисури.
След като се ръкува с министъра Кокс и с други длъжностни лица, Червения облак отговори: „Погледнете ме. Аз израснах в страната, където слънцето изгрява. Сега идвам оттам, където слънцето залязва. Чий глас се чу за първи път в тази страна? Гласът на червените хора, които имаха само лъкове и стрели. Великия баща казва, че е добър и любезен с нас. Не мисля така. Аз съм добър с неговите бели хора. След вестта, която ми изпрати, аз преминах целия път до неговия дом. Лицето ми е червено, вашите са бели. Великия дух ви е дал умението да четете и пишете, а на мен — не. Аз не съм учил. Дойдох тук, за да кажа на Великия баща какво не харесвам в страната си. Всички вие сте близки на Великия баща и самите вие сте вождове. Хората, които Великия баща изпраща при нас, нямат нито разум, нито сърца.
