Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
Ние никога не сме причинявали каквато и да е злина на белия човек и нямаме такова намерение… Искаме да бъдем приятели с белите… Бизоните бързо намаляват. Антилопите бяха в изобилие преди няколко години, сега се срещат рядко. Когато всички те умрат, ние ще сме гладни, ще искаме нещо за ядене и ще сме принудени да дойдем във форта. Вашите младежи не трябва да стрелят по нас; щом ни видят, те ни обстрелват и ние ги обстрелваме.
Токахаска (Високия Бик) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок
Не са ли жените и децата по-плашливи от мъжете? Шайеиските воини не се страхуват, но не сте ли чували за Сенд Крийк? Войниците ви изглеждат точно като тези, които изклаха жените и децата там.
Уокини (Римския Нос) към генерал Уинфийлд Скот Ханкок
Някога ние бяхме приятели на белите, но с интригите си вие ни накарахте да кривнем от правия път и сега, когато сме на съвет, вие продължавате да се побутвате един друг. Защо не говорите и не действувате открито и не оставите нещата да тръгнат добре?
През пролетта на 1866 г., когато Червения облак се готвеше да се сражава за земите по река Паудър, голям, брой обхванати от носталгия южни шайени, които бяха с него, решиха да тръгнат на юг, за да прекарат лятото там. Те искаха отново да ловят бизони покрай любимата им река Смоуки Хил и се надяваха да срещнат някои от старите си приятели и роднини, които бяха заминали с Черния котел на юг от Арканзас. Между тях бяха Високия бик, Белия кон, Сивата брада, Мечока и други вождове на воините кучета. С тях отиде и големият военен водач Римския нос, както и двамата братя метиси Бент.
В долината на Смоуки Хил те срещнаха няколко отряда млади шайени и арапахи, които се бяха измъкнали от лагерите на Черния котел и Малкия гарван под Арканзас. Те бяха дошли в Канзас да ловуват против волята на вождовете си, които с подписването на договора от 1865 г. се бяха отказали от племенните права върху старите си ловни територии. Римския нос и вождовете на воините кучета се надсмиваха над договора — никой от тях не го беше подписал и никой не го признаваше. С пресни впечатления от свободата и независимостта в земите край Паудър те нямаха намерение да се съобразяват с вождовете, подписали отказа от племенните земи.
Само няколко от върналите се изгнаници отидоха на юг, за да посетят хората на Черния котел. Между малкото, които сториха това, беше Джордж Бент. Той искаше да се види със Свраката, племенница на Черния котел, за която се ожени скоро след срещата им. Когато се присъедини отново към Черния котел, Бент откри, че старият приятел на южните шайени Едуард Уинкуп сега е агент при племето. „Това бяха щастливи дни за нас — казва по-късно Джордж Бент. — Черния котел беше чудесен човек, уважаван много от всички, които го познаваха.“
Когато агентът Уинкуп разбра, че воините кучета, отново ловуват край Смоуки Хил, той отиде да се срещне с вождовете и се опита да ги убеди да подпишат договора и да се присъединят към Черния котел. Те отказаха без всякакви уговорки и заявиха, че никога вече няма да напуснат страната си. Уинкуп ги предупреди, че ако останат в Канзас, войниците вероятно ще ги нападнат, но те отговориха, че „или ще живеят или ще умрат тук“. Единственото обещание, което вождовете дадоха на агента бе, че ще държат младежите си под контрол.
Към края на лятото воините кучета дочуха за успехите на Червения облак срещу войниците в земите по река Паудър. Ако сиуксите и северните шайени можеха да водят война в защита на страната си, защо тогава южните шайени и арапахите да не можеха да се сражават и да запазят своята територия между Смоуки Хил и Рипъбликън?
С Римския нос като обединяващ водач много отряди се събраха и вождовете подготвиха планове за спиране движението по пътя край Смоуки Хил. Докато шайените бяха на север, бе открита нова линия за пощенски дилижанси в самото сърце на най-хубавото ловно поле за бизони. По пътя край Смоуки Хил изникна верига от пощенски станции и индианците се съгласиха, че трябва да ги ликвидират, за да спрат дилижансите и керваните от фургони.
По това време животът на Джордж и Чарли Бент тръгна по различни пътища. Джордж реши да последва Черния котел, а Чарли бе пламенен последовател на Римския нос. През октомври, по време на една среща с белия си баща във форт Зара, Чарли изпадна в ярост и обвини баща си и брат си, че предават шайените, като заплаши, че ще убие и двамата, той бе насила обезоръжен. (Чарли се присъедини към воините кучета и бе водач на няколко нападения срещу пощенски станции; през 1868 г. той бе ранен, след това се зарази от малария и умря в един шайенски лагер.)
В края на есента на 1868 г. Римския нос с отряд воини посети форт Уолъс и предупреди агента на Овърленд стейдж къмпани 34, че ако не спре преминаването на дилижансите през тяхната територия в срок от петнадесет дни, индианците ще започнат да ги нападат. Серия от ранни снежни бури обаче спря движението, преди Римския нос да започне атаките си; воините кучета трябваше да се задоволят с няколко нападения срещу добитъка в заградените места около станциите.
Изправени пред дългата зима, воините кучета решиха да направят постоянен лагер в Биг Тимбърс на Рипъбликън и там да дочакат пролетта на 1867 г.
За да спечели малко пари през зимата, Джордж Бент прекара няколко седмици с кайовите, търгувайки с облекла от бизонска кожа. Когато напролет се завърна в селото на Черния котел, той намери всички крайно възбудени от слуховете за голяма войска сини куртки, която се движела в западна посока през прериите на Канзас, към форт Ларнид. Черния котел свика съвет и обяви на хората си, че войниците означават: неприятности, след което им заръча да си съберат багажа и да се придвижат на юг към река Канейдиън. По тази причина изпратените от агента Уинкуп пратеници не можеха да открият Черния котел преди началото на неприятностите, които според точното предсказание на вожда вече бяха започнали.
Куриерите на Уинкуп откриха повечето вождове на воините кучета и четиринадесет от тях приеха да се явят във форт Ларнид, за да чуят какво има да им каже генерал Уинфийлд Скот Ханкок. Високия бик, Белия кон, Сивата брада и Мечока доведоха около петстотин вигвама при Поуни Крийк, направиха голям лагер там, на около тридесет и пет мили от форт Ларнид. След няколкодневно забавяне, причинено от снежна буря, те влязоха на коне във форта. Няколко от тях носеха големи сини армейски шинели, които бяха плячкосали на север и усетиха, че това подразни генерал Ханкок. Той носеше подобен шинел с украшения на раменете, обкичен с лъскави медали. Посрещна ги високомерно и заплашително, като им даде възможност да се убедят в мощта на неговите 1400 войника, включително и на новия Седми кавалерийски полк под командуването на Твърдия задник Къстър. След като генерал Ханкок заповяда на артилерията да гръмне няколко пъти в чест на индианците, те решиха да го нарекат Стареца с гръмотевицата.
Макар че приятелят им Високия вожд Уинкуп беше тук, индианците от самото начало почувствуваха недоверие към Стареца с гръмотевицата. Вместо да изчака за преговорите следващия ден, той ги повика на нощен съвет. Свикването на съвет нощем те възприеха като лоша поличба.
„Не виждам тук много вождове — оплака се Ханкок. — Каква е причината? Имам да кажа много неща на индианците, но искам да говоря на всички… Утре ще дойда в лагера ви.“ На шайените това не им хареса. В лагера бяха жените и децата им, много от тях преживели ужасите на Сенд Криви преди три години. Ще насочи ли Ханкок своите 1400 войници и гръмотевичните си топове отново срещу тях? Вождовете седяха в мълчание и чакаха Ханкок да продължи, а отблясъците от лагерния огън осветяваха мрачните им лица. „Чух, че много индианци искат да се сражават. Много добре, ние сме тук и дойдохме готови за война. Ако сте за мир, знаете условията. Ако сте за война, очаквайте последиците!“
