Погребете сърцето ми в Ундид Ний - Браун Ди (читать книги онлайн полные версии TXT) 📗
Фургоните не можеха да мръднат от мястото си, но и индианците не можеха да ги превземат. За да се излезе от задънената улица, около обяд вождовете предложиха на враговете си да вдигнат бяло знаме. Няколко минути по-късно облечен в еленови кожи мъж излезе на кон от кръга фургони. Тъй като братята Бент говореха английски, те бяха изпратени долу да посрещнат пратеника. Това бе един добродушен мексиканец на име Хуан Сусе, който говореше толкова малко английски, че трябваше да си помага с жестове. Все пак той успя да накара събеседниците си да разберат, че командирът на фургоните желае да преговаря с индианските вождове.
Набързо бе уредена среща, като братята Бент станаха преводачи на Червения облак и Тъпия нож. Полковник Сойърс и капитан Джордж Уилифорд излязоха от кръга, придружени от малък ескорт. Чинът на полковник Сойърс бе почетен, но той се смяташе за командир на кервана. Чинът на капитан Уилифорд бе действителен. Двете му роти бяха галванизирани янки — бивши военнопленници от конфедеративната армия. Нервите на Уилифорд бяха изопнати до крайност. Той не беше сигурен нито в хората си, нито в авторитета си и гледаше с гняв синята униформена куртка на гърба на шайенския преводач, метиса Джордж Бент.
Когато Червения облак поиска обяснение за присъствието на войници в индианската територия, капитан Уилифорд запита на свой ред защо индианците нападнали мирните бели. Чарли Бент, все още под влиянието на горчивите спомени от Сенд Крийк, каза на Уилифорд, че шайените ще се бият с всички бели като правителството не обеси полковник Чивингтън. Сойърс заяви, че не е дошъл да се сражава с индианците. Той бил търсил пряк път за златните мини в Монтана и само искал да премине през тези земи.
„Преведох това на вождовете — казва по-късно Джордж Бент — и Червения облак отговори, че ако белите напуснат веднага страната му и не строят в нея пътища, всичко ще е наред. Тъпия нож повтори същото от името на шайените. След това вождовете казаха на офицера (Уилифорд) да поведе кервана право на запад от мястото, където се намира сега, после да тръгне на север и след като премине планините Бигхорн, ще бъде извън тяхната страна.“
Сойърс възрази отново. Да тръгне по такъв маршрут — би означавало да се отклони твърде много от целта си. Той каза, че иска да се придвижи на север по долината на Паудър, за да намери форта, който генерал Копър строял там.
Това бе първата новина, която Червения облак и Тъпия нож чуваха за генерал Конър и неговото нашествие. Те бяха изненадани и ядосани, че войниците дръзват да строят форт в сърцето на ловната им територия. Като видя, че държанието на вождовете започва да става враждебно, Сойърс побърза да им предложи едни фургон стоки — брашно, захар, кафе и тютюн. Червения облак поиска към списъка да се прибавят барут, куршуми и капсули, но капитан Уилифорд протестира решително; всъщност офицерът беше против даването на каквото и да е на индианците.
Накрая вождовете се съгласиха да приемат едни фургон товар — брашно, захар, кафе и тютюн, и в замяна да разрешат на кервана да се придвижи по река Паудър. „Офицерът ми нареди — казва по-късно — Джордж Бент — да държа индианците настрана, докато той разтовари стоките на земята. Искаше да се приближи до реката и да установи там лагера си. Това беше по пладне. След като белите достигнаха реката и наредиха фургоните в кръг, от селото дойде друга група сиукси. Стоките вече бяха разпределени между индианците от първия отряд, а новодошлите поискаха още. Когато офицерът отказа, те започнаха да стрелят по фургоните.“
Вторият отряд сиукси продължи да безпокои Сойърс и Уилифорд още няколко дни, но Червения облак, Тъпия нож; и техните воини не взеха участие. Те се упътиха нагоре по долината, за да проверят дали наистина има войници, които правят форт на Паудър.
Междувременно Звездния вожд Конър бе започнал да строи на река Паудър укрепление на шестдесет мини южно от Крейзи Уман Форк и го бе нарекъл в своя чест форт Конър. Конър имаше при колоната си и една рота разузнавачи пони под командуването на капитан Франк Норт. Поните бяха стари племенни врагове на сиуксите, шайените и арапахите и бяха привлечени за участие в кампанията срещу редовна заплата на кавалеристи. Докато войниците сечаха дърва за укреплението на Конър, поните разузнаваха из местността и търсеха враговете си. На 16 август те зърнаха малка група шайени, която се приближаваше от юг. В нея бе майката на Чарли Бент, Жълтата жена.
Тя яздеше с четирима мъже малко по-напред от основната група и когато видя за първи път поните на един нисък хълм, помисли, че са шайени или сиукси. Поните дадоха с одеялата си знак, че са приятели, и шайените тръгнаха насреща им, без да подозират опасността. Когато шайените се приближиха до хълма, поните ги нападнаха внезапно. Така Жълтата жена, която изостави Уилям Бент, защото е бял, загина от ръката на наемник от собствената си раса. Него ден синът й Чарли бе само на няколко мили източно с воините на Тъпия нож — те се завръщаха след схватката при фургоните на Сонърс.
На 22 август генерал Конър реши, че укреплението на Паудър е достатъчно здраво, за да бъде защитавано само от една рота кавалеристи. Като остави повечето от запасите си там, той поведе остатъка от колоната си във форсиран поход към долината на река Тонг, за да открие толкова индиански вигвами, колкото разузнавачите му можеха. Ако се беше придвижил на север по Паудър, той щеше да срещне хиляди индианци нетърпеливи да влязат в бой — воините на Червения облак и Тъпия нож, които бяха в поход и търсеха войниците на Конър.
Около една седмица след като колоната на Конър напусна Паудър, един воин шайен на име Малкия кон пътуваше през същата област с жена си и малкия си син. Жената на Малкия кон беше от арапахите и семейството бе тръгнало на лятно посещение при роднините в лагера на Черната мечка при река Тонг. Един ден по време на пътуването натовареният на коня на жената вързоп се разхлаби. Когато слезе да го притегне, тя погледна случайно назад през гребена на близкия хълм. Върволица ездачи се движеше по пътеката далеч зад тях.
— Погледни натам! — каза тя на Малкия кон.
— Това са войници! — извика той. — Бързо! Веднага щом превалиха следващия хълм и се скриха от погледа на войниците, те свиха от пътеката. Малкия кон преряза травоя 29, на който пътуваше малкият му син, взе момчето зад себе си и те препуснаха направо през полето към лагера на Черната мечка. Пристигането им в галон развълнува мирното селище от 250 вигвама, построено на едно плато над реката. Тази години арапахите имаха много мустанги — три хиляди живот ни бяха заградени покрай потока.
Никой от арапахите не вярваше, че войниците могат да бъдат на разстояние, по-малко от стотици мили, и когато жената на Малкия кон се опита да накара глашатая да предупреди хората, той отговори: „Малкия кон е сбъркал. Той просто е видял индианци да преследват някое животно — нищо повече.“
Малкия кон бе сигурен, че е видял войници и затова побърза с жена си да намери близките и. Брат и, на име Пантерата, почиваше пред вигвама си. Те му съобщиха, че войниците идват и че ще е по-добре веднага да се махнат.
— Опаковай нещата, които ще вземеш със себе си — каза Малкия кон. — Трябва да тръгнем тази нощ.
Пантерата се присмя на своя зет шайен:
— Ти винаги се плашиш и грешиш — отговори — Видял си само няколко бизона. Добре тогава — каза Малкия кон. — Щом не искаш, не тръгвай. Но ние ще заминем довечера.
Жена му успя да убеди някои от роднините си да си стегнат багажа и преди падането на нощта те напуснаха селото и се придвижиха няколко мили надолу по Гонг.
Рано на следващата сутрин войниците на Звездния ездач Конър нападнаха лагера на арапахите. Съвсем случайно един воин, който бе извел на разходка един от своите коне, видя войската да се събира зад гребена на хълма. С най-голямата възможна скорост той препусна обратно към лагера и така даде възможност на част от арапахите да избягат надолу по реката.
