Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
— Какво става, Кип? — попита тя. Големи кафяви очи, сочни устни, пищни извивки, безупречно гладка кожа. Беше невъзможно да говориш с нея и да не забелязваш красотата и?. Всъщност тя бе по-хубава дори от Лив — и много по-близка.
Кип се помъчи да намери думи. „Едни хора идват да ни убият, а аз се тревожа за някакво момиче, което дори не ме харесва.“
От Зеления мост до най-близката портокалова горичка имаше триста-четиристотин крачки, без почти никакво прикритие.
— Идват… — започна Кип, но Овен го прекъсна:
— Ако ме мобилизират, ще се пиша доброволец за боен маг. Знам, че е опасно, но щом трябва да оставя тук всичко, което обичам, искам да постигна нещо. — Зарея поглед в далечината, към някакво велико бъдеще. На Кип му се прищя да го фрасне в красивото героично лице.
— Защо вие със Сансон не избягате? — попита Овен. — А бе, сещаш се, да се скриете от голямата лоша армия? Двамата с Иза искаме да се сбогуваме.
— Защо не се сбогувате, докато сме тук? — попита Сансон.
Иза се изчерви.
Очите на Овен проблеснаха гневно.
— Ама сериозно, хайде не се дръжте като гадняри, а? — Този път вече се преструваше, че се шегува.
— Слушай, Овен — каза Кип. — Армията идва, за да направи от нас пример за назидание. Трябва да се махаме. Веднага. Майстор Данавис каза, че ще завземат моста.
Всъщност Зеления мост беше останал от последната армия, минала оттук. Целият беше от зелен луксин — най-издръжливия: след като бъде запечатан, той се рушеше по-бавно от всеки друг. Казваха, че когато Призмата Гавин Гайл превел армията си оттук на път да смаже злия си брат Дазен Гайл, лично притеглил моста. Сам-самичък. За секунди. Армията минала, без да забавя ход, макар че снабдителите и? задигнали всичката храна и добитък, останали в селото. А мъжете били принудени да се бият на едната или другата страна.
Ето защо всички те бяха израсли без бащи. Никой в Ректън не биваше да приема лекомислено минаването на една армия. Дори децата.
— Направи ми услуга, Дундьо. Ще ти се реванширам — рече Овен.
— Ако войниците те вземат, няма да си тук, за да ми се реваншираш — изтъкна Кип. Искаше му се да убие Овен, когато го наричаше Дундьо.
По лицето на Овен премина грозно изражение. Двамата се бяха били много пъти и Овен винаги побеждаваше. Но никога лесно. Кип можеше да понесе доста пердах, а понякога подивяваше. И двамата го знаеха.
— Тогава просто ми направи услуга, а? — рече Овен.
— Трябва да бягаме! — почти извика Кип. Не знаеше защо се изненадва. Не случайно наричаха Овенир Овен. Той си избираше някаква цел и се втурваше право към нея, събаряше всичко по пътя си, без да се отклонява нито наляво, нито надясно. Целта му днес бе да отнеме девствеността на Изабел. Просто и ясно. И някаква си там нашественическа армия нямаше да спре тъпото животно.
— Чудесно. Хайде, Иза, да избягаме в портокаловата горичка — каза Овен. — И не си мисли, че ще забравя това, Кип.
Хвана Иза за ръка и я дръпна да върви с него. Тя тръгна, но се обърна към Кип, сякаш очакваше от него да направи нещо.
Само че какво можеше да направи? Те всъщност вървяха в правилната посока. Ако отидеше и фраснеше Овен в лицето, Овен щеше да го набие — и което бе по-зле, двамата щяха да са на открито. А ако Кип ги последваше. Овен можеше да реши, че се опитва да завърже бой, макар да не беше така, и резултатът щеше да е същият.
Изабел още го гледаше. Беше толкова хубава, че сърцето го заболя.
Кип можеше да остане. Да не прави нищо. Да се скрие под моста.
Не!
Изруга. Иза погледна назад и го видя как излиза от сянката на Зеления мост. Очите и? се разшириха и му се стори, че зърна на устните и? бегла усмивка. Дали това бе искрена радост, че я следва и се държи като мъж, или пък суетното удоволствие от това да се бият за нея? После погледът и? се отмести нагоре и наляво, към отсрещния бряг на реката… и тя се ококори от изненада.
Горе някакъв мъж извика нещо, но Кип не можа да чуе думите през шума на водата. А пък Овен залитна. Не че се спъна. Просто се свлече на колене, олюля се и се катурна.
Едва когато омекналото му тяло се претърколи, Кип видя щръкналата от гърба му стрела.
Иза също я видя, погледна нагоре към моста, после погледна Кип — и побягна.
— Убий я — заповяда висок и ясен мъжки глас от моста точно над Кип. Звучеше безстрастно.
На Кип му призля от безпомощност. Беше загубил твърде много време. Умът му отказваше да възприеме това, което виждаха очите му. Иза тичаше по брега. Тя открай време си беше бърза, но тук нямаше къде да се скрие, нямаше нищо, което да я предпази от стрелата, която Кип знаеше, че ще полети всеки момент. Сърцето заблъска в гърдите му, загърмя в ушите му, пулсът му се ускори двойно и тройно.
Едва забележима сянка се мярна в периферното му зрение: стрелата. Ръцете на Кип потръпнаха, като че ли самият той бе улучен. Син проблясък, тъничък, почти невидим, се стрелна от него във въздуха.
Стрелата цопна в реката на цели петнайсет крачки от Иза. Стрелецът изруга. Кип погледна ръцете си. Те трепереха… и бяха сини. С болезнено ярката синева на небето. Той бе толкова зашеметен, че за миг се вцепени.
Погледна пак към момичето, което вече бе на повече от сто крачки. Отново се мярна такава сянка — друга стрела, която се заби в гърба на Иза. Тя рухна по очи на чакълестия бряг, но после се надигна бавно. От кръста и? стърчеше стрела, а ръцете и лицето и? бяха в кръв. Докато се мъчеше да се изправи, я улучи следващата стрела. Иза се просна по лице в плитчините и не помръдна повече.
Кип стоеше тъпо, без да може да повярва. Зрението му се сви до точката, където аленият живот изтичаше от гърба на Иза в бистрите води на реката.
По моста над тях загърмяха конски копита. В ума на Кип цареше хаос.
— Сър, мъжете са готови — каза някой горе. — Но… сър, това село е от нашите.
Кип вдигна очи. Зеленият луксин на моста леко прозираше и през него можеше да види силуетите на мъжете — което означаваше, че ако той или Сансон мръднат, войниците също могат да ги забележат.
Настъпи тишина, а после студеният глас на същия офицер, който бе заповядал смъртта на Иза, каза:
— Значи трябва да оставим на поданиците да избират дали да се подчиняват на краля си, така ли? А може би изпълняването на моите заповеди също е по желание?
— Не, сър. Просто…
— Свърши ли?
— Да, сър.
— Тогава изгорете селото. Избийте всички.
7.
— Значи дори няма да се престориш, че не ми четеш пощата? — попита Гавин.
Смехът на Бялата приличаше повече на лай.
— Защо да обиждам интелигентността ти?
— Сещам се за няколко причини, което ще рече, че ти сигурно се сещаш поне за сто — отвърна Гавин.
— Избягваш въпроса. Имаш ли син? — Въпреки твърдата и? решимост да получи отговор — а Гавин знаеше, че този път тя няма да му позволи да се измъкне, изкусно или не, — гласът и? бе тих. Бялата разбираше по-добре от всички сериозността на ситуацията. Дори черногвардейците не биваше да чуят това. Но щом тя бе прочела незапечатаното писмо, би могъл да го направи и всеки друг.
— Доколкото знам, не е вярно. Не виждам как може да бъде.
— Защото си внимавал или защото наистина е невъзможно?
— Не очакваш да ти отговоря на това — рече Гавин.
— Разбирам, че една Призма е подложена на сериозни изкушения, и оценявам твоята сдържаност или дискретност през годините, независимо за кое от двете става въпрос. Не ми се е налагало да се оправям с бременни млади притеглящи или с разярени бащи, които настояват да се ожениш за дъщерите им. Благодаря ти за това. В замяна аз не съм се присъединявала към натиска на баща ти да се ожениш, макар че това без съмнение щеше да улесни и твоя, и моя живот. Ти си умен човек, Гавин. Надявам се, достатъчно умен, за да знаеш, че можеш да ме помолиш за нова робиня, или няколко, или каквото там искаш. В противен случай, надявам се да си… много внимателен.
