Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Гласът на мадам Трейси беше ясен и бърз и трепереше от неувереност.
— Здравейте, господин Ш., та, мислех си аз, след всичко, което ни мина през главата тия два дена, ми се вижда глупавичко да ви оставям чинията на прага, та ви каня у нас. Елате…
„Господин Ш.“? Шадуел я последва предпазливо.
Снощи пак беше сънувал сън. Не си го спомняше както трябва — само една фраза, която все още ехтеше в главата му и го тревожеше. Сънят се беше разтворил в мъгла също като снощните събития.
Ето каква беше фразата:
„Нищо лошо няма в издирването на вещици. Аз бих искала да стана издирвач на вещици. Само дето, такова, просто трябва да се редувате. Днес ние излизаме да дирим вещици, а утре можем да се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят НАС…“
За втори път от двайсет и четири часа насам — за втори път в живота си — той влезе в квартирата на мадам Трейси.
— Седнете тук — тя му посочи едно кресло. Облегалката за глава беше застлана с покривчица, на седалката се мъдреше степана възглавница, а отпреде му — табуретка за краката.
Той седна.
Тя постави в скута му поднос и го загледа как яде, а когато той се наяде, отнесе чинията. После му отвори бутилка „Гинес“, наля бирата в чаша и му я подаде и докато той си сърбаше биричката, тя си пийваше чая. Когато остави чашата, тя издрънча нервно в чинийката.
— Аз съм поспестила малко парици — рече тя ни в клин, ни в ръкав. — И знаете ли, понякога си мисля, хубаво ще е да си купя едно бунгалце някъде там, в провинцията. Да се махна от Лондон. Ще го кръстя „Лаврите“, „Сумрачният скиталец“ или… или…
— „Шангри-Ла“ — предложи Шадуел, но да пукнеше, ако се сещаше защо така.
— Точно така, господин Ш. Точно така. „Шангри-Ла“ — тя му се усмихна. — Добре ли ти е, гълъбче?
Със зараждащ се ужас Шадуел осъзна, че му е добре. Ужасно, ужасяващо добре.
— Мда — рече той предпазливо. Никога не се беше чувствал толкова добре.
Мадам Трейси отвори втора бутилка „Гинес“ и я постави пред него.
— Единственият проблем, като имаш малко бунгало, кръстено… каква беше вашата така умна идея, господин Ш.?
— Ъ-ъ, „Шангри-Ла“.
— Да, точно така, „Шангри-Ла“, е, че то не е за сам човек, нали така? Искам да кажа, то си е за двама души, нали казват — където един, там и двама, все същите пари струва.
(Или петстотин и осемнайсетима, помисли си Шадуел, спомняйки си за целокупната войска на Армията за издирване на вещици.)
Тя изхихика.
— Та се чудя откъде да намеря някой, дето да си живеем…
Шадуел осъзна, че тя говори за самия него.
Не беше много сигурен. Имаше ясното чувство, че това, дето беше оставил редник от Армията за издирване на вещици Нютон Пълсифър в Тадфийлд с младата дама, беше лош ход, поне според Устава на Армията за издирване на вещици. А това тук сякаш беше още по-опасно.
И все пак на неговите години, когато човек вече е твърде стар, та да пълзи из високата трева, а мразовитата утринна роса ти се просмуква в кокалите…
(„А пък утре ние ще се скрием и ще е ред на вещиците да ни търсят нас…“)
Мадам Трейси отвори нова бутилка „Гинес“ и се изкикоти.
— О, господин Ш. — изчурулика тя. — Сигурно си мислите, че се опитвам да ви напия.
Той изсумтя. При тия работи имаше една формалност, която трябваше да се спазва.
Сержантът от Армията за издирване на вещици Шадуел отпи яка, продължителна глътка бира и й постави въпроса.
Мадам Трейси захихика.
— Ама честно, глупавичкият ми — възкликна тя и така се изчерви, че стана тъмночервена. — Колко според тебе? Той повтори въпроса.
— Двама — отвърна мадам Трейси.
— А, мда, добре. ’Начи ’сичко е у ред — рече издирвачът на вещици сержант Шадуел (от запаса).
Беше неделя следобед.
Високо над Англия един „Боинг 747“ се отдалечаваше с грохот на запад. В първокласния салон едно момче на име Маг остави комикса си и се втренчи през прозореца.
Последните два дена бяха много странни. Още не знаеше точно защо командироваха баща му до Близкия изток. И беше почти сигурен, че и баща му не знае. Сигурно беше нещо по културата. Една тайфа смешни типове с хавлии на главите и много лоши зъби ги разкарваха из някакви стари развалини — и това беше. Що се отнася до развалините, Маг беше виждал и по-хубави. А после един от дъртаците го беше питал иска ли нещо. И Маг му беше казал, че иска да си ходи.
Това май много ги вкисна.
Маг нямаше предвид Щатите. Много пъти си беше ходил и там, но Англия му харесваше. Да си американец в тая страна, беше хубаво. Там винаги се беше чувствал у дома си.
Тъкмо в този момент самолетът минаваше над спалнята на Мазния Джонсън в Долен Тадфийлд. Самият той прелистваше безцелно някакво фотографско списание, което си беше купил просто защото на корицата имаше доста хубава снимка на тропическа риба.
Джонсън апатично прелисти няколко страници. Имаше голям материал за американския футбол и как той наистина завладявал Европа. Което беше странно, защото, когато отпечатваха списанието, въпросните страници бяха за фотографията в пустинни условия.
И тъкмо това щеше да промени живота му.
А Маг летеше към Америка. Може би и той заслужаваше нещичко (в края на краищата човек не забравя първите приятели, които някога е имал, макар и по онова време да е бил едва на няколко часа), но силата, командваща съдбата на цялото човечество, точно по това време си мислеше следното: „Е, ами че той отива в Америка, нали така? Не виждам какво по-хубаво от това човек да отиде в Америка.
Там имат трийсет и девет вида сладолед. А може и повече да са.“
Съществуват милион интересни неща, които едно момче и кучето му могат да правят в неделя следобед. Адам можеше да се сети за четиристотин-петстотин такива, без изобщо да се напряга. Неща вълнуващи, неща, каращи сърцето да играе — лъвове за укротяване, загубени светове в Южна Америка, гъмжащи от динозаври, които само чакат да ги откриеш, за да станете приятели.
Той седеше в градината и с унил вид дращеше с камъче в пръстта.
Когато се върна от базата, бащата на Адам го беше намерил заспал — спеше си, едва ли не като че цялата нощ бе прекарал в леглото си. Че дори и чат-пат похъркваше за правдоподобие.
На сутринта обаче още на закуска стана ясно, че това не стигаше. Господин Йънг не обичаше да миткосва насам-натам в събота вечер да търси на босия цървулите. И ако Адам по някаква невъобразима щастлива случайност не отговаряше за цялата снощна бъркотия — каквато и да беше тя, тъй като май никой не си спомняше много ясно подробностите, а само, че е станала някаква бъркотия, — то без съмнение беше виновен за нещо. Така смяташе господин Йънг принципно и през последните единайсет години това му беше вършило добра работа.
Адам седеше в градината, увесил нос. Августовското слънце сияеше високо в августовското лазурно безоблачно небе, а зад плета пееше дрозд, но според Адам това още повече влошаваше положението.
Кучето беше клекнало в нозете му. То се беше опитало да му помогне най-вече като изрови кокала, дето го беше заровило преди четири дена, и го замъкна в краката на Адам, но Адам просто го изгледа мрачно и най-накрая Куче отнесе кокала и пак го зарови. Каквото можа, направи.
— Адам?
Адам се извърна. Три личица надничаха над градинската ограда.
— Здрасти — безутешно рече Адам.
— В Нортън е пристигнал цирк — съобщи Пепър. — Уенсли е ходил и ги е видял. Тъкмо се настанявали.
— Имат палатки и слонове, жонгльори и направо диви животни — такива работи и… и какво ли не! — възкликна Уенслидейл.
— Та си помислихме, що не вземем да отидем да ги гледаме как се настаняват — довърши Брайън.
За миг в ума на Адам заплуваха циркови видения. Цирковете ставаха скучни, след като веднъж се настанят. По телевизията всеки ден даваха къде-къде по-интересни работи. Но настаняването… Естествено, че щяха да отидат и да им помагат да вдигнат палатките и да мият слоновете, а циркаджиите щяха страшно да се впечатлят от природната дарба на Адам да се разбира с животните, ама толкова да се впечатлят, че още същата вечер Адам (заедно с Куче, Най-прочутия в света помияр артист) щеше да изведе слоновете на арената и…
