Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

— Да — каза Гавин.

Фелия скръсти ръце и се взря в лицето му.

— А неговото съществуване е изненада за теб, колкото и за всички други, или повече?

Тръпка премина по гръбнака на Гавин. Майка му не беше глупава. Внимаваше за подслушване не по-малко от останалите, но си имаше начини да покаже какво точно има предвид. След Разцепената скала, когато Гавин бе излязъл със залитане от магическия пожар, носейки дрехите на брат си, короната на брат си и белезите на брат си под слоя сажди и кръв, всички други бяха приели без съмнение, че той е Гавин. Въпреки разликата във възрастта им често взимаха братята за близнаци, а маниерите им бяха неестествено близки. Освен това Гавин се стараеше да наподобява особеностите в речта и израженията на брат си. Всякакви разлики, появили се след края на войната, се приписваха на промяната у Гавин, предизвикана от убийството на брат му.

Но през първата нощ след връщането си в Хромария Гавин се събуди и откри майка си да седи до леглото му. Очите и? бяха зачервени и подпухнали от плач, макар че бузите и? бяха сухи. Беше се погрижила да се наплаче, преди Гавин да се събуди.

— Да не мислеше, че не бих познала собствения си син? — попита тя. — Ти си кръв от кръвта ми. Да не мислеше, че можеш да измамиш дори мен?

— Не смятах, че ще изтрае толкова дълго, майко. През цялото време очаквах някой от стотиците хора да прозре през този фарс, но какво друго мога да направя?

— Разбирам защо си го направил — каза тя. — Просто се бях подготвила за твоята смърт, а не тази на брат ти, и да те видя сега… Това е все едно да съм принудена да избирам кой от останалите ми синове предпочитам да умре.

— Никой не иска това от теб.

— Кажи ми само едно — рече тя. — Гавин мъртъв ли е?

— Да — отвърна той. — Не исках… Той не ми даде… Съжалявам.

От очите и? рукнаха сълзи, но тя не им обърна внимание.

— От какво имаш нужда, Дазен? Загубих и двамата ти братя; кълна се в Оролам, че няма да загубя и теб.

— Кажи им, че се възстановявам. Кажи им, че двубоят едва не ме е погубил. Като дойде подходящият момент, им кажи, че битката ме е променила. Но не ме прави да изглеждам слаб.

Така тя бе станала единственият му истински съюзник в Хромария. А след като си тръгна, той залости вратата, отвори сандъка, в който спеше упоеният му брат, на по-малко от една стъпка от мястото, където бе седяла майка им. Огледа за миг неподвижната фигура, а после и себе си в огледалото. Отбеляза грижливо всяка разлика и се залови за работа. На едно място косата на брат му растеше накриво и стърчеше, когато я подстрижеше къса; на новия Гавин щеше да му се наложи да носи дълга коса, така че никой да не забележи това несъответствие. Гавин бе малко по-нисък от Дазен и обичаше да носи обувки с по-високи токове; новият Гавин трябваше да носи ниски обувки. Той се зае да съставя списък на маниерите на брат си, как Гавин обичаше да си пука врата наляво-надясно. Или беше надясно-наляво? По дяволите, Дазен изобщо нямаше представа как се пука врат. Гавин се бръснеше всеки ден, понякога дори по два пъти на ден, та лицето му да е гладко; Дазен се бръснеше един-два пъти седмично, защото го смяташе за досадно. Гавин винаги носеше определен парфюм; Дазен никога не си правеше този труд. Трябваше да прати някой слуга да му купи. Гавин обръщаше внимание на дрехите си и се грижеше винаги да е на гребена на модните тенденции; Дазен дори не знаеше как го прави. Налагаше се да проучи въпроса. Дали Гавин скубеше веждите си? Мили Оролам!

Други промени бяха по-трудни. Дазен имаше бенка от вътрешната страна на лакътя. Изряза я, макар да болеше. Щеше да му остане белег. Но никой нямаше да забележи.

Майка му му помагаше — идваше всеки ден, с кърпичка в ръка, за да попива безгласните си сълзи, но гърбът и? винаги бе изправен. Посочваше му дреболии, които Дазен никога не би си спомнил, като например как стоеше брат му, когато мисли, и какви храни обича и мрази Гавин.

За успеха му обаче най-много допринесе истинският Гавин. Той бе обрисувал Дазен като Лъжепризма. Беше се заклел, че Дазен е мамил приближените си с фокуси, които никога не биха убедили човек, освен ако не е престъпник или луд, или пък му е изгодно да вземе страната на един Лъжепризма. Всички знаеха, че на поколение се ражда само по една Призма, затова бяха повярвали безрезервно на стария Гавин. Така че още щом зърнеха призматичните очи на Дазен, се убеждаваха, че това е Гавин. Онези, които знаеха истината: че Дазен никога не се е нуждаел от фокуси, че той е не по-малко Призма от Гавин — с други думи, неговите най-близки приятели и поддръжници, — бяха разпилени в четирите посоки на света след Битката при Разцепената скала. Той ги беше предал и макар предателството му да бе в името на едно по-висше благо, все още не можеше да спи нощем, като знаеше, че илитийските пирати продават хората му в робство по стотици пристанища. Състави първия си списък от седем велики цели и направи каквото можеше.

И през цялото това време майка му го бе спасявала. Десетки пъти. Заслужаваше да знае истината.

— Повече — каза той. Че има син, за него бе по-голяма изненада, отколкото за всеки друг. Той и хората му бяха живели по пещери, криеха се преследвани, а дори да имаше енергията да се развлича с някои от курвите, съпътстващи армията, сърцето му бе разбито от годежа на Карис с Гавин. Дазен изобщо не бе спал с жена по време на войната.

Майка му стана, отиде до вратата, отвори я, за да се убеди, че никой не ги подслушва, и се върна. Каза тихо:

— Значи си осиновил детето на брат си? Защо?

Той за малко да каже: „Защото постоянно ме тормозиш да ти дам внук“, но знаеше, че това ще я нарани. Защото е правилно? Защото Гавин би постъпил така? Не, не беше сигурен, че Гавин би го направил. Защото момчето нямаше нищо, а заслужаваше шанс? Защото Карис бе там и го гледаше, а имаше някаква перверзна наслада в това да я нарани, постъпвайки правилно?

— Защото знам какво е да си сам — каза Гавин. Остана изненадан, че това всъщност е истината.

— Не отдаваш заслуженото на Карис — отбеляза майка му.

— Тя пък какво общо има?

Майка му само поклати глава.

— Сигурно не го е приела добре?

— Може да се каже — рече Гавин.

— Какво ще правиш, ако баща ти откаже да признае момчето?

— Той няма да ме разколебае по този въпрос, майко. Не върша много неща, които са правилни. Няма да му позволя да ми отнеме това.

Изведнъж тя се усмихна.

— Това влезе ли в списъка ти от седем цели този път? Да му се опълчиш?

— В списъка ми има само възможни неща.

— Значи е по-трудно, отколкото да спреш Кървавата война? По-трудно, отколкото да унищожиш пиратските главатари?

— И то на два пъти — каза Гавин. — Да.

— Това си го наследил от него, знаеш ли?

— Кое?

— Баща ти винаги си съставяше списъци, цели за постигане. Да се ожени за момиче от подходящо семейство, преди да е навършил двайсет и пет, да влезе в Спектъра, преди да е навършил четирийсет — успя още преди трийсет и пет, — и така нататък. Разбира се, на него не му се е налагало да организира живота си на седемгодишни периоди.

— Никога ли не е искал самият той да бъде Призма? — попита Гавин.

Тя не отговори веднага.

— Призмите обикновено живеят само по седем години.

„Не достатъчно дълго за баща ми. Разбирам.“

— Той е искал още синове и дъщери, нали? — Даже след Севастиан. Още инструменти. Още оръжия, в случай че някои от наличните се повредят.

Тя не отговори на въпроса му нищо.

— Искам да си ида у дома, Гавин — каза след малко. — От години искам да се включа в Освобождението. Толкова съм уморена.

В първия момент Гавин не можеше да си поеме дъх. Майка му бе самото въплъщение на живота. Красива, енергична, умна, добродушна. Да я чуе да говори като сломена жена, сякаш и? се иска да зареже всичко, му подейства като удар в корема.

— Разбира се, баща ти никога не би го позволил — каза тя и се усмихна тъжно. — Но независимо дали го позволи, или не, някъде през следващите пет години ще се включа. Погребах вече двама синове. Няма да погреба и теб. — Значи просто го предупреждаваше, даваше му време да се подготви. Мили Оролам, дори не му се мислеше за това. Майка му бе неговата единствена другарка, най-добрият му съветник, единствената, която надушваше заплахите от левги и го обичаше независимо от всичко.