Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗

— Хммм?

— Защото накъдето и да тръгна, задържам движението — смънка той нещастно.

Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.

— Съжалявам за колата — обясняваше Азирафел. — Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…

— Няма да е същото — пресече го Кроули.

— Сигурно няма.

— Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.

Той подуши из въздуха.

— Какво гори?

Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.

Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.

— Ама то свърши — възкликна той. — Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!

Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.

Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.

— Не е Велзевул! — крясъкът му надвика вятъра. — Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон — лично е! Пали бе, кола с кола проклета!

Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.

— Като вулкан е! — изкрещя Нют. — Какво е това?

— Каквото и да е, бая се е ядосало — забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.

— Тук има човеци — рече той.

— Да — сопна му се Кроули. — И аз съм тук.

— Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.

— Абе кво… — подхвана Кроули и млъкна.

— Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.

— Само си вършехме работата — смънка Кроули.

— Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.

— Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!

— Имаш ли нещо да губиш?

Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.

Бръкна под седалката и напипа един крик. Ако това не свършеше работа, значи нищо не можеше да я свърши. Всъщност много по-ужасно би било да излезеш насреща на Сатаната с нещо, дето по мяза на прилично оръжие. Тогава вероятно би хранил някаква надеждица, което щеше да влоши положението.

Азирафел вдигна меча, изтърван от Война, и замислено го претегли на ръка.

— Леле-мале, колко години минаха, откакто съм държал такова нещо!

— Към шест хиляди — обади се Кроули.

— Ей Богу, толкова — възкликна ангелът. — Ех, какви времена бяха, грешка няма. Доброто старо време.

— Абе не беше — подметна Кроули.

Грохотът се усилваше.

— По онова време хората знаеха кое е правилно, кое е грешно — продължаваше мечтателно Азирафел.

— Ами да. Я си помисли.

— А-ха. Мда. Много сме им се бъркали, така ли?

— Да.

Азирафел вдигна меча. Чу се „Ууумпф!“ и той изведнъж пламна като магнезиева пръчка.

— Веднъж като го научиш, не се забравя — заяви той. Усмихна се на Кроули.

— Просто искам да ти кажа — подзе той, — в случай че не успеем да се измъкнем, че… винаги съм знаел, че нейде дълбоко в тебе се таи искрица доброта.

— Точно така — горестно потвърди Кроули. — Радост голяма.

Азирафел му протегна ръка.

— Радвам се, че се познавахме — заяви той. Кроули пое дланта му.

— До следващия път — рече той. — И… Азирафел?

— Да?

— И да помниш — винаги съм знаел, че дълбоко в себе си ти си достатъчно гадно копеле, че да си заслужава да те харесва човек.

Чу се звук от тътрене на крака и дребното, ала пъргаво тяло на Шадуел ги разбута. Той размахваше решително пушката гръмотевица.

— На вас двамката, женчовци южняшки, не бих оставил да убиете и куц плъх в бъчва — заяви той. — А ся с кого ш’ са бориме?

— С Дявола — отвърна му простичко Азирафел.

Шадуел кимна, като че за него това не беше никаква изненада, захвърли пушката, свали шапката си и оголи чело, познато и внушаващо страх навсякъде, където се събират улични побойници.

— Тъй си и мислех — заключи той. — В такъв случай ш’ си използвам ръката.

Нют и Анатема гледаха как се отдалечават от джипа с неуверена крачка. С Шадуел по средата приличаха на стилизирано W.

— Какво, по дяволите, смятат да правят? — възкликна Нют. — И какво… какво им става?!

Саката на Азирафел и на Кроули се разцепиха по шевовете. Като ще се мре, поне да се мре така, както наистина си изглеждаш. Пера се разгънаха и се издигнаха към небето.

Обратно на разпространената представа крилете на демоните са същите като на ангелите, макар често да са по-добре поддържани.

— Шадуел не бива да отива с тях! — залитна Нют.

— Какво е това Шадуел?

— Моят серж… ей това невероятно старче, да не повярва човек… Трябва да му помогна!

— Да му помогнеш ли?!

— Дал съм клетва и тъй нататък. — Нют се подвоуми.

— Е, своего рода клетва. А той ми даде в аванс цяла една месечна заплата!

— Ами другите двама кои са тогава? Твои приятели или… — подзе Анатема и изведнъж млъкна. Азирафел се беше поизвърнал и профилът му най-накрая си падна на място.

— Сетих се къде съм го виждала! — викна тя и се притисна в Нют за опора, докато земята подскачаше под тях.

— Хайде!

— Но тук ще става нещо ужасно!

— Ако ми е повредил книгата, нямаш и представа колко си прав!

Нют опипа ревера си и намери официалната си игла. Не знаеше на какво ли ще се натъкнат този път, но друго освен иглата си нямаше.

Те побягнаха…

Адам се огледа. После погледна надолу. Лицето му доби добре пресметнат невинен израз.

Последва сблъсък.

Но Адам бе в стихията си.

Винаги и изцяло в стихията си.

Той замахна и ръката му описа размит полукръг.

… Азирафел и Кроули усетиха как светът се променя. Нямаше шум. Нямаше пукнатини. Просто над мястото, където бе започнал да се надига вулкан със сатанинска мощ, се виеше дим, който се разсейваше, а една кола бавно спря. Моторът й буботеше оглушително във вечерната тишина.

Колата беше възстаричка, ала запазена. Обаче не по метода на Кроули, който се състоеше в това нащърбванията и драскотините да изчезват просто щом го пожелае. Тази кола изглеждаше по този начин — човек инстинктивно го разбираше, — защото собственикът й две десетилетия наред бе прекарвал всеки Божи уикенд във вършене на всичко онова, което според наръчника трябва да се върши всеки уикенд. Преди всяко пътуване той я обикаляше, проверяваше фаровете и броеше колелата. Сериозните мъже, които пушеха лули и носеха мустаци, бяха съставили сериозни инструкции, в които пишеше, че така трябва, и затова той го вършеше, тъй като беше сериозен мъж, който пуши лула, носи мустаци и не се отнася лекомислено към подобни предписания. Защото, ако се отнасяш към тях лекомислено, докъде ще стигнеш? Застраховката му беше точно колкото трябва. Караше или с пет километра в час по-малко от максималната позволена скорост, или с деветдесет километра в час — която от двете се пада по-малката. Носеше вратовръзка дори и в събота.

Архимед е казал, че ако му дадете достатъчно дълъг лост и достатъчно здрава опора под краката, ще премести Земята.

Би могъл да стъпи върху господин Йънг.

Вратата на колата се отвори и господин Йънг излезе оттам.

— Какво става тук? — възкликна той. — Адам? Адам!

Но Ония търчаха към портала.

Господин Йънг огледа шокираното събрание. На Кроули и Азирафел поне им беше останало достатъчно самообладание, че да си приберат крилата.