Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

— Чувам, че се опитваш да започнеш война — каза Андрос.

— Опасявам се, че опитите ми рядко са неуспешни — рече Гавин. Не си направи труда да се чуди, че баща му вече знае. Разбира се, че Андрос Гайл ще знае. Той държеше лоялността или страха на половината от най-могъщите мъже и жени в кулата.

— Как?

— Получих писмо, че имам син в Тирея. Когато стигнах там, селото гореше. Натъкнах се на някакви Огледалци, които се канеха да убият едно дете, и им попречих.

— Уби ги.

— Да. Оказа се, че детето е синът ми, а Огледалците са хора на Раск Гарадул. Той бе решил да направи от селото пример за назидание, защото отказали да пратят набор за войската. Твърдеше, че имал особен интерес към момчето, но не съм сигурен дали не е защото мислеше, че така ще ме нарани.

— Особен интерес ли? Мислех, че е отишъл да накаже селото.

— Каза, че Кип откраднал нещо от него.

— А така ли е?

— Момчето твърдеше, че майка му му дала някаква кутия за бижута, точно преди да умре от раните, получени при нападението. Но не я е откраднало.

— Само че кинжалът е у теб, нали? От бял луксин ли е?

Хладни тръпки побиха Гавин. Беше си мислил, че най-лошата част от този разговор ще са опитите на баща му да разчепка подробностите около любовни авантюри, които Гавин не е имал и следователно не можеше да си спомни. Кинжал от бял луксин? Бял луксин не можеше да съществува, но щом Андрос Гайл говореше така за него, значи мислеше, че може. Или знаеше, че може. Значи бе виждал такова нещо и мислеше, че Гавин би трябвало да знае за какво говори той.

Брат му също бе споменал някакъв кинжал. Сърцето на Гавин се сви.

Ако не действаше изключително внимателно, щеше да съсипе маскировката си. Ето защо избягваше баща си, доколкото е възможно. Андрос Гайл бе един от малцината, които знаеха кои точно спомени би имал Гавин и кои — Дазен. Останалите, които знаеха, бяха загинали във войната или се бяха отчуждили от него. Недодяланото извинение, че яростната битка до смърт между братята е накарала Гавин да забрави някои неща, нямаше да помогне тук. Андрос би могъл да му прости, ако не помни някои неща, станали в навечерието на последната битка, но със сигурност би трябвало да помни неща, станали години по-рано, нали?

— Не видях кинжала — каза Гавин. — Беше в кутия. И през ум не ми мина, че може да е белият луксин. — Бял луксин не можеше да съществува. Гавин отлично знаеше това. Беше се опитвал да създаде този митичен материал — а ако някой бе в състояние да го направи, това трябваше да е той, Призмата.

— Глупаво момче. Не знам защо винаги съм предпочитал теб. Дазен беше два пъти по-умен, но аз винаги взимах твоята страна, нали?

Гавин заби поглед в земята и кимна. Първата добра дума, която баща му бе казал за него от години насам, и тя бе поднесена като мъмрене.

— Кимаш ли, или клатиш глава? Ако случайно си забравил, аз съм сляп — рече горчиво Андрос Гайл. — Няма значение. Разбирам защо си толкова потаен в издирването на кинжала — даже моите шпиони не са те чували да плямпаш за него, така че браво за това, — но когато се натъкна на подозрителен кинжал, който някакъв си недоизпечен крал желае толкова силно, не усети ли тръпки по гръбнака си?

— Бях заобиколен от трийсет враждебно настроени притеглящи, Огледалци и един крайно раздразнен крал. Усещах предостатъчно тръпки.

Андрос Гайл махна с ръка, сякаш нищо от това не заслужава вниманието му.

— И без черногвардейци да те пазят, предполагам. Глупаво вироглаво момче. От какъв материал беше кутията?

— От палисандър като че ли — отвърна честно Гавин.

— Палисандър. — Андрос Гайл въздъхна дълбоко. — Разбира се, това само по себе си не доказва нищо. Но ти подсказва какво трябва да направиш.

— Смятах да събера Седемте сатрапии, да говоря директно с всяка от тях, да видя дали мога да променя мнението им — рече Гавин. — Спектърът, разбира се, няма да направи нищо. — Знаеше какво предстои сега. Баща му щеше да обяви какво ще направи Гавин и да прегази всеки аргумент, който той изпречи на пътя му. „В името на Оролам, аз съм Призмата.“

— И докато направиш това, крал Гарадул ще е завзел Гаристън. Беше прав във всичко, което изложи пред Спектъра, макар че си извлече погрешен урок и избра погрешен начин на действие. Ето затова си имаш мен. Ако беше дошъл да поговорим веднага, след като се върна, щях да ти го кажа. Ако се изтеглим едностранно и предадем един бисер в ръцете на тирейците…

— Едва ли е точно бисер, татко…

— Смееш да ме прекъсваш?! Ела тук.

Гавин седна вдървено срещу баща си. Андрос Гайл протегна ръка и напипа лицето му. Плъзна ръка по бузата му почти нежно. После замахна и му отвъртя една плесница.

— Аз съм ти баща и ще ми отдаваш дължимото уважение, ясно ли е?

Гавин трепереше, но преглътна и се овладя.

— Да, татко.

Андрос Гайл вирна брадичка, като че ли търсеше в тона на Гавин нещо неприемливо. После продължи, сякаш не бе станало нищо:

— Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол — и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.

— Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? — попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.

— Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.

— Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.

— Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.

Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните — и особено големите, опасни тайни — обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.

„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“

Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.

Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди — огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.

Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.