Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Смърт се изправи. Като че се ослушваше напрегнато. Всеки можеше да се досети за какво се ослушва.
— ТОЙ Е ТУК.
Останалите трима вдигнаха очи. Нещо в стойката им едва доловимо се промени. В мига преди Смърт да заговори, те, онова в тях, което не ходеше и не приказваше като човек, обвиваше целия свят. Сега се бяха завърнали.
Повече или по-малко.
В тях имаше нещо странно. Сякаш вместо в костюми не по мярка сега вече бяха облечени в тела не по мярка. Глад изглеждаше така, сякаш лекичко не е на станция, и затова доминиращият досега сигнал — приятен, пробивен, преуспял бизнесмен — започваше да заглъхва под древното, ужасно пращене на първичната му същност. Кожата на Война лъщеше от пот. Кожата на Замърсяване просто си лъщеше.
— За всичко… сме се погрижили — обади се Война. Говореше с усилие. — Всичко… ще върви по реда си.
— Не са само ядрените взривове — поде Замърсяване. — А и химикалите. Хиляди галони вещества в… в малки резервоари навсякъде по света. Прекрасни течности… с по осемнайсет срички в имената. А и… добрите стари опори. Каквото щете си казвайте. Плутоният може да ви съсипва хиляди години, но Арсеникът е вечен.
— А после… зимата — додаде Глад. — Обичам зимата. Има нещо… чисто в зимата.
— Пилците… се връщат в кокошарника — промълви Война.
— Край с пилците — отсече Глад.
Само Смърт не се бе изменил. Някои неща са неизменни.
Четиримата напуснаха сградата. Биеше на очи, че Замърсяване, макар и все още да вървеше по земята, създаваше впечатлението, че се изпарява, което Анатема и Нютон Пълсифър забелязаха.
Беше първата сграда, на която се натъкнаха. Вътре им се струваше много по-безопасно, отколкото отвън, където май цареше шаш и паника. Анатема бутна вратата, цялата в табели, които те убеждаваха, че направиш ли това, те грози смъртна опасност. Щом я докосна, вратата се отвори. А след като влязоха, се затръшна и се заключи.
Нямаха много време да го обсъждат, след като Четиримата вече бяха вътре.
— Какви бяха тия? — попита Нют. — Някакви терористи?
— В един много прав и акуратен смисъл — отвърна Анатема — според мен ти си прав.
— Какво означават всички тия дивотии, дето ги издрънкаха?
— Според мен най-вероятно краят на света — поясни Анатема. — Забеляза ли аурите им?
— Не мисля — отвърна Нют.
— Хич не бяха хубави.
— О.
— Всъщност имаха отрицателна аура.
— О.
— Като черни дупки.
— Това е лошо, нали така?
— Да.
Анатема огледа редиците метални шкафчета. Този път, само този, защото не беше наужким, а наистина, машините, дето щяха да докарат края на света или поне на онази негова част, която обхващаше пластовете от два метра под земята, та чак до озоновия слой, не действаха по обичайния сценарий. Нямаше огромни червени туби с проблясващи по тях лампички. Нямаше намотки, които сякаш ти казват „клъцни ме“. Нямаше подозрително грамадни многобройни монитори, които броят обратно до нула и можеха да бъдат превключени за секунди. Вместо това металните шкафове изглеждаха солидни, тежки и много устойчиви на героизъм в последната минута.
— Какво върви по реда си? — запита се Анатема. — Те са направили нещо, нали?
— Може би има копче за изключване? — безпомощно предположи Нют. — Сигурен съм, че ако поогледаме…
— Тези неща нямат копчета. Не ставай глупав. Мислех си, че ги знаеш тия работи.
Нют закима отчаяно. Това тук беше твърде далеч от страниците на „Лесна електроника“. Колкото за показ той надникна в дъното на един шкаф.
— Има връзка с целия свят — смутолеви той. — Можеш да правиш буквално каквото си поискаш. Да модулираш тока в главните електропроводи, да се включваш към спътници. Абсолютно всичко. Можеш да… — жип — ааа, можеш — жап — уф, да ги накараш — жипт — да правят каквото си — ззап — ооох.
— Как се справяш там, вътре?
Нют смучеше пръстите си. Засега не се беше натъкнал на нищо, дето да прилича на транзистор. Уви ръката си в носна кърпичка и измъкна два-три превключвателя от гнездата им.
Веднъж едно от списанията за електроника, за които се беше абонирал, беше публикувало на шега схема на електрическа верига, за която беше гарантирало, че няма да проработи. „Най-накрая — обясняваха те по забавен начин — ето ви нещо, дето всички вие там, жичкаджии кьопави, можете да си сглобите, като знаете със сигурност, че ако нищо не прави, значи работи.“ Диодите й бяха наобратно, транзисторите — с главата надолу, а батерията — изхабена. Нют я беше сглобил и тя хвана радио Москва. Беше им писал писмо, с което се оплакваше, но така и не получи отговор.
— Наистина представа нямам дали се справям изобщо.
— Джеймс Бонд просто вади разни работи.
— Не само вади, а ги и туря — тросна се Нют; нервите му бяха започнали да се изопват. — А и аз не съм ти — жип — Джеймс Бонд. Ако бях — бзззт, — лошите щяха да ми покажат всичките мегасмърт-лостове и щяха да ми обяснят колко хубаво работели, тяхната мама, нали така? — фзззпт — Само дето в живота не става така! Не знам какво става и не мога да го спра.
Облаци се кълбяха на хоризонта. Небето горе все още беше ясно, само лек ветрец разкъсваше въздуха. Но този въздух не беше нормален въздух. Изглеждаше някак кристализирал — сякаш, извърнеш ли глава, ще видиш нови фасети. Искреше. Ако трябва да намерите дума да го опишете, думата „гъмжило“ можеше да се промъкне лукаво в ума ви. Гъмжило от безтелесни същества, очакващи единствено точния миг, за да станат извънредно телесни.
Адам погледна нагоре. В известен смисъл там горе имаше единствено чист въздух. В друг, прострели се до безкрайност, там бяха пълчищата на Рая и Ада, крило до крило. Ако се вгледаш наистина съсредоточено и имаш специална подготовка, разликата се виждаше.
Тишината бе стиснала в хватката си световния мехур. Вратата на сградата се отвори и Четиримата пристъпиха навън. При трима от тях вече се забелязваше не повече от намек за нещо човешко — приличаха на човекоподобни форми, изградени от всичко онова, което бяха или представляваха. Смърт на техния фон определено изглеждаше приятен за окото. Коженото му яке и шлемът с тъмно стъкло се бяха превърнали в расо с качулка, но това бяха просто подробности. Скелет, дори и ходещ, поне е нещо човешко; своего рода Смърт се таи във всяко живо същество.
— Работата е там — заговори Адам настоятелно, — че те не са наистина истински. Те всъщност са нещо като кошмарите.
— А-а-ама ние не спим — заекна Пепър. Кучето изскимтя и се опита да се скрие зад Адам.
— Оня там все едно се топи — посочи Брайън настъпващата фигура, ако можеше все още да се нарече така, на Замърсяване.
— Ето ти на — насърчи го Адам. — Значи не може да е истински, нали така? Здравият разум ти го подсказва. Такова нещо не може да е истинско наистина.
Четиримата се спряха на няколко метра от тях.
— СВЪРШЕНО Е — рече Смърт. Той се поприведе напред и втренчи безокия си поглед в Адам. Трудно беше да се каже дали е изненадан.
— ’Ми добре — рече Адам. — Работата обаче е там, че не ща така. Никога не съм ви искал да го правите.
Смърт погледна останалите трима, после — пак Адам. Зад тях един джип зави рязко и спря. Двамата не му обърнаха никакво внимание.
— НЕ РАЗБИРАМ — рече Смърт. — БЕЗ СЪМНЕНИЕ САМОТО ТИ СЪЩЕСТВУВАНЕ ИЗИСКВА СВЕТЪТ ДА СВЪРШИ. ТАКА Е ПИСАНО.
— Не виждам що на някой си там му е скимнало да пише такива работи — спокойно рече Адам. — Светът е пълен с к’ви ли не разкошни неща, а аз още не съм научил всичко за него, тъй че не ща някой си там да ми го бърка и да ми го свършва, преди да съм го опознал. Така че вие си ходете.
( — Този е, господин Шадуел — рече Азирафел, но думите му зазвучаха неубедително още докато ги изговаряше. — Онзи със… с фланелката…)
Смърт се вторачи в Адам.
— Ти… си част… от нас — процеди Война през зъби като прекрасни куршуми.
— Свършено е. Ще… създадем… света… отново — изрече Замърсяване с глас, потаен като нещо, изтичащо от ръждив барабан в преливник.
