Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Но какво от това.
Раждането на бебе е върховното, най-радостно съпреживяване, което могат да споделят две човешки същества, и той не смяташе да пропусне и секундичка от него. Беше поръчал на един от тайните служби да му го заснеме на видео.
Злото, общо взето, не спи и затова не разбира защо на другите им се налага да го правят. Но Кроули обичаше да си поспива — това си беше едно от земните удоволствия. Особено след като си похапнал здравата. Той проспа например по-голямата част от деветнайсти век. Не защото имаше нужда, а просто защото му беше кеф 9.
Едно от земните удоволствия. Е, по-добре да им се порадва като хората сега, докато още е време.
Бентлито пореше с рев нощта в източна посока.
Разбира се, най-общо погледнато, той беше изцяло за Армагедон. Ако някой го бе попитал защо от сума ти векове се бърка в работите на човечеството, той би отговорил:
„О, ами за да дойде Армагедон и Адът да възтържествува.“ Но да работиш, за да дойде, е едно, а да се случи наистина — съвсем друго.
Кроули открай време знаеше, че ще присъства на края на света — беше безсмъртен и тъй или иначе нямаше избор. Но се надяваше дотогава да има много време.
Защото той доста харесваше хората. За един демон това е сериозен недостатък.
О, той се стараеше максимално да опропасти краткия им живот, нали това му беше работата, но нищичко от онова, което измисляше, не можеше да се мери по лошотия с измисленото от самите тях. Те като че ли притежаваха истинска дарба да измислят лошотии. Това някак си беше изначално вградено в плана. Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей-сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука — няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“
Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“
За Испанската инквизиция Кроули бе получил похвала. Да, тогава той беше в Испания — предимно се мотаеше по кантините в по-приличните райони, а за Инквизицията даже и не подозираше, докато въпросната похвала не пристигна. Та тогава отиде да хвърли едно око и като се върна, се запи за цяла седмица.
Ами оня, Йеронимус Бош. Ега ти откачалката. И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля. Големи мизерии му погаждаше тя.
Веднъж Азирафел се бе опитал да му го обясни. Цялата работа, беше казал той — някъде към 1020 г., по времето, когато сключиха малкото си Съглашение, — цялата работа беше в това, че когато един човек е добър или лош, това е, защото той така иска. Докато на хора като Кроули и, разбира се, на него самия им е отредено какви да бъдат още от самото начало. Хората не могат да станат истински светци, бе казал той, освен ако не разполагат и с възможността да са отявлено порочни.
Кроули мисли доста време над това и някъде към 1023 година му рече:
— Я задръж, този номер става само ако всички имат равни възможности на старта, нали така? Не може да пръкнеш някого в кална съборетина насред военна зона и да очакваш той да се справя също толкова добре, колкото и роденият в замък.
— Ах — беше рекъл Азирафел, — тъкмо това му е хубавото. От колкото по-ниско започваш, толкова повече възможности имаш.
— Смахната работа — отвърна Кроули.
— Не, неизразимо велика — възрази Азирафел. Азирафел. Врагът, естествено. Но му беше враг вече от шест хиляди години и това го превръщаше в своего рода приятел.
Кроули се протегна и вдигна телефона в колата. Да си демон, разбира се, предполагаше липса на свободна воля. Но не можеше да се мотаеш толкова дълго сред хората и да не се понаучиш на туй-онуй.
Господин Йънг не беше особено въодушевен нито от Дамиан, нито от Пелин. Нито от което и да било от останалите предложения на сестра Мери Бъбрива, покрили половината Ад и по-голямата част от Златните години на Холивуд.
— Е — рече тя най-накрая леко обидена, — според мен на името Ерол нищо му няма. Или пък на Кари. Много хубави американски имена. И двете.
— На мене ми харесват… така, по-традиционните имена — обясни господин Йънг. — Ние в нашето семейство винаги сме носили хубави, прости имена.
Сестра Мери грейна.
— Точно така. Ако ме питате мен, старите имена са си най-хубави.
— Някое прилично английско име, като имената в Библията — продължи господин Йънг. — Матю, Марк, Люк или Джон 10 — произнесе той замислено. Сестра Мери потръпна. — Само дето всъщност никога не са ми звучали много по библейски, да ви кажа — додаде той. — По ми звучат като каубои и футболисти.
— Саул е хубаво име — примири се сестра Мери.
— Не ща да е твърде старомодно — заяви господин Йънг.
— Или пък Каин. Наистина, колко модерно звучи — Каин — пробва сестра Мери.
— Хммм… — господин Йънг май се съмняваше.
— Или пък винаги бихте могли да го кръстите… винаги бихте могли да го кръстите Адам — предложи сестра Мери. „Това трябва да е достатъчно безопасно“, помисли си тя.
— Адам? — рече господин Йънг.
Щеше да е хубаво да си мислим, че монахините сатанистки дискретно са дали излишното бебе — бебе Б — за осиновяване. Че то е расло като нормално, щастливо, весело дете, дейно и жизнено, а след това е станало нормален и достатъчно доволен от живота гражданин. Може би тъкмо така и е станало.
Оставете ума си да размишлява над наградата му за правопис от началното училище; с нищо незабележимите му, макар и доста приятни студентски години; работата му в счетоводния отдел на Строителното дружество на Тадфийлд и Нортън; чудесната му съпруга. Може би ще искате да си представите и деца, а също и хоби — като например реставриране на стари мотоциклети или пък развъждане на тропически рибки.
На нас и без това вашата версия ни харесва повече. Сигурно тропическите му рибки печелят награди.
В една малка къщичка в Доркинг, графство Съри, прозорецът на спалнята светеше.
Нютон Пълсифър беше на дванайсет години, кльощав, очилат. Трябваше да си е легнал още преди часове.
Майка му обаче бе убедена, че чедото й е гений, и го оставяше да стои до късно, за да се занимава с „опитите“ си.
Опитът, който провеждаше в момента, се състоеше в сменянето на щепсела на прастарото бакелитово радио, което майка му му беше дала да си играе. Той седеше с достойнство зад онова, което гордо наричаше „работното си бюро“ — очукана стара маса, покрита с навита на спирали тел, батерии, мънички електрически крушки и кварцов детектор домашно производство, който така и не проработи. Бакелитовото радио Нютон също още не беше успял да накара да проработи, но той и без това комай не можеше да докарва работите чак дотам.
Три леко разкривени модела на самолети висяха от тавана на памучни конци. Дори случаен наблюдател би забелязал, че са правени от човек хем старателен, хем много внимателен, хем такъв, дето никак не го бива да прави модели на самолети. Нютон безнадеждно се гордееше с всички тях, дори и със „Спитфайъра“, чиито крила съвсем за нищо не ставаха.
