Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗

Брайън се почеса по носа.

— Според мен ще е направо върхът без Мазния Джонсън — заяви той. — Спомняте ли си го какво направи на рождения ми ден? А после аз изядох калая.

— Де да знам — рече Пепър. — Искам да кажа, без стария Мазен Джонсън и бандата му няма да е толкова интересно. Като се позамислиш. Със стария Мазен Джонсън и джонсънитите ни е много забавно даже. Сигурно ще трябва да си намерим някоя друга банда ли, що ли.

— На мене ми се струва — рече Уенслидейл, — че ако питате хората в Долен Тадфийлд, ще ви кажат, че най-добре ще е и джонсънитите, и Ония да ги няма.

Дори и Адам сякаш се шокира. Уенслидейл продължи стоически:

— Например клубът на дъртаците. И Пики също. И…

— Ама ние сме добрите… — започна Брайън. Поколеба се. — Е, добре де — рече той. — Ама ха на бас, че и те си мислят, че хич няма да е толкова интересно, ако всичките ни няма.

— Да — съгласи се Уенслидейл. — Тъкмо това искам да кажа. Тукашните хора не ни щат нито нас, нито джонсънитите — продължи той навъсено. — Нали вечно мрънкат, че сме били карали колело или скейтборд по тротоарите им и сме вдигали твърде много шум и не знам какво си. Също както е казал оня в историческите книги. По дяволите двете ви семейства. Това беше посрещнато с мълчание.

— Някоя от ония сините — обади се най-накрая Брайън, — дето пише „Адам Йънг е живял тук“ или нещо такова?

Обикновено подобна реплика би довела до цели пет минути разгорещен спор, когато Ония бяха в подходящо настроение, но Адам усещаше, че не му е времето сега.

— Онова, което всички вие казвате — обобщи той с най-авторитетния си председателски тон, — е, че хич няма да е хубаво, ако Мазния Джонсън бие Ония или обратното?

— Точно така — съгласи се Пепър. — Щото — додаде тя, — ако ние ги бием, сами ще трябва да сме си смъртни врагове. Ще бъде аз и Адам срещу Брайън и Уенсли — и тя се облегна назад. — Всеки има нужда от някой Мазен Джонсън — заключи тя.

— Мда — рече Адам. — Тъкмо това си мислех. Хич няма да е хубаво някой да победи. Тъкмо това си мислех. — Той се втренчи в Кучето или през Кучето.

— На мене ми се вижда съвсем просто — и Уенслидейл също се облегна. — Не виждам що са трябвали цели хиляди години да го проумеят.

— Защото хората, които са се опитвали да го проумеят, са били мъже — заяви многозначително Пепър.

— Не разбирам защо трябва да вземаш страна — опъна се Уенслидейл.

— Много ясно, че трябва да вземам страна — възрази Пепър. — Всеки трябва да е на страната на нещо.

Адам явно бе стигнал до решение.

— Да. Но според мен можеш сам да си направиш твоя си страна. Мисля, че най-добре ще е да ходите да си вземете колелата — рече той тихо. — Според мен ще е най-добре да отидем да си поприказваме с едни хора.

Патпатпатпатпатпат, пърпореше моторетката на мадам Трейси по главната. Беше единственото превозно средство, движещо се по тази улица в предградията на Лондон, задръстена с неподвижни коли, таксита и червени лондонски автобуси.

— Никога не съм виждала подобно задръстване — заяви мадам Трейси. — Чудя се дали не е станала катастрофа.

— Съвсем възможно е — отвърна Азирафел. А после:

— Господин Шадуел, ако не ме прегърнете през кръста, ще паднете. Нали разбирате, това нещо не е правено за двама души.

— Трима — измърмори Шадуел, вкопчил едната си ръка в седалката, а другата — в пушката гръмотевица.

— Господин Шадуел, няма да ви повтарям.

— Ш’тряа да спреш, та да си нагодя оръжието — въздъхна Шадуел.

Мадам Трейси надлежно се изкикоти, но спря до бордюра и изключи мотора.

Шадуел се нагласи и неохотно обви с ръце мадам Трейси, а пушката гръмотевица щръкна затъкната помежду им като меч пазител.

Пътуваха в дъжда мълчешком още десет минути, патпатпатпатпат, а мадам Трейси внимателно се прошмугваше между колите и автобусите.

Тя се усети, че очите й се извръщат към спидометъра — доста глупаво, помисли си тя, тъй като той не работеше от 1974 г. насам, а и преди това не се бе справял особено добре.

— Драга ми госпожо, с каква скорост според вас се движим? — попита Азирафел.

— Защо?

— Защото ми се струва, че ако вървим пеш, ще се придвижваме малко по-бързо.

— Е, когато само аз го карам, вдига до двайсет и пет километра в час, но с господин Шадуел трябва да е, ооо, ами около…

— Седем-осем километра в час — прекъсна се тя.

— Предполагам — съгласи се тя.

Зад гърба й се разнесе кашлица.

— Ни мойш ли да забавиш малко таз адска машина, жено? — попита пепеляв глас. От пъкления пантеон — няма нужда да казваме, че той го мразеше целия непоколебимо и праведно — Шадуел хранеше особена омраза към демоните на скоростта.

— В такъв случай — продължи Азирафел — ще стигнем в Тадфийлд след малко по-малко от пет часа. Мадам Трейси се поумълча, а после се обади:

— Колко далече е този Тадфийлд във всеки случай?

— На около шейсет и пет километра оттук.

— Хм — рече мадам Трейси, която някога беше ходила с мопеда на няколко километра оттук, в съседното градче Финчли, да си види племенницата, но оттогава ходеше там с автобуса заради смешните звуци, които моторетката беше почнала да издава по обратния път.

— … всъщност би трябвало да пътуваме със сто и десет, за да стигнем навреме — рече Азирафел. — Хмм. Сержант Шадуел? Сега се дръжте много здраво.

Патпатпатпатпат, и син ореол започна да очертава мопеда и ездачите му с меко сияние като трепкащ остатъчен образ. То ги обгърна.

Патпатпатпатпатпат — мопедът се отлепи тромаво от земята, без нищо видимо да го поддържа, и като се тресеше лекичко, се издигна във въздуха горе-долу на метър и петдесет.

— Не гледайте надолу, сержант Шадуел — посъветва го Азирафел.

— … … — отвърна Шадуел, стиснал здраво клепачи; по сивкавото му чело бе избила пот. Не гледаше надолу. Наникъде не гледаше.

— Да потегляме тогава.

Във всеки високобюджетен фантастичен филм го има онзи момент, когато космически кораб колкото Ню Йорк изведнъж превключва на светлинна скорост. Силно скърцане, все едно стържат с дървена линия по ръба на бюро, ослепително пречупване на светлината и изведнъж звездите се изпъват в тънки линийки, а корабът изчезва. И сега беше съвсем същото, само дето вместо лъскав кораб, двайсет километра дълъг, беше кремава двайсетгодишна моторетка. И нямаше дъгоцветни специални ефекти. И сигурно не вдигна повече от триста километра в час. И вместо пулсиращ вой, който да се хлъзга нагоре по октавите, издаваше само патпатпатпатпат… ВРУУУУУУУШШШ.

Но иначе си беше съвсем същото.

Там, където M25 — в момента пищящ застинал кръг — пресича M40 към Оксфордшър, се трупаше полиция във все по-обилни количества. Откакто Кроули пресече платната преди половин час, броят на ченгетата се беше удвоил. Поне от страната на M40. Никой не можеше да се измъкне от Лондон.

В добавка към полицаите наоколо стърчаха и още приблизително двеста разни други хора, които оглеждаха M25 с бинокли. Те включваха представители на Армията на Нейно величество, Отряда за обезвреждане на бомби, MI5, MI6, Специалния клон и ЦРУ. Освен това имаше и един продавач на хот-дог.

На всички им беше мокро и студено, и озадачено, и раздразнително с изключение на един полицай, на който му беше мокро, студено, озадачено, раздразнително и бясно.

— Вижте какво. Хич не ми пука дали ми вярвате или не — въздъхна той. — Само ви казвам какво видях. Беше стара кола, ролс-ройс или бентли, от ония тузарските стари модели, и мина по моста.

Един от старшите армейски техници го прекъсна:

— Не може да е минала. Според нашите инструменти температурата над M25 е някъде над седемстотин градуса.

— Или сто и четирийсет под нулата — додаде асистентът му.

— Или сто и четирийсет под нулата — съгласи се старшият техник. — В данните наистина се появява някакво объркване, макар че според мен можем спокойно да го припишем на някаква механична грешка 65, но остава факт, че не можем да прекараме напряко над M25 дори и хеликоптер. Как, да му се не види, ще ми разправяш, че луксозна стара кола минала отгоре непокътната?