Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Стисна очи, щом усети как задращиха по врата му, а миг по-късно и по главата му. Както се бе вкопчил в преградата, тялото му образуваше мост — единствения изход от водата — и плъховете го заляха.
След броени мигове вече не бяха пет-шест, а стотици.
Кип се вцепени. Не можеше да помръдне. Не можеше да мисли. Не можеше да диша. Не смееше дори да отвори очи. Плъховете лазеха по косата му. Един се бе вмъкнал в пазвата му и го дращеше по гърдите. Плъхове тичаха по ръцете му.
— Хайде, Кип! По-бързо или ще умреш! — извика Сансон.
Изведнъж Кип се почувства отделен от тялото си. Почти се давеше, селото му гореше, кажи-речи всички, които познаваше, бяха мъртви, двама притеглящи се опитваха да го убият, а той се тревожеше за плъховете. Докато висеше тук, маговете готвеха смъртоносния си удар, а той бе прекалено уплашен, за да помръдне. Абсурдно. Жалко.
Усети как нечия ръка го сграбчи и отвори очи. Беше Сансон. Беше се покатерил по решетката, опълчвайки се храбро на плъховете, за да се опита да помогне на приятеля си да я прехвърли. Кип се отръска като куче и събори поне десетина плъха, но много повече останаха вкопчени в тялото му. Все още ужасе?н, той се закатери по решетката.
Преметна крак през нея, но не можеше да се издърпа. Беше прекалено тежък. Един плъх се вмъкна в крачола му и запъпли по голата му кожа.
Сансон сграбчи с две ръце дрехите на Кип и закрещя от усилие. Кип дръпна за последен път и почувства как тялото му се надига, надига… и най-после се претъркулва над решетката. Стовари се с плясък във водата от другата страна.
Течението моментално го подхвана. Когато изплува на повърхността, Сансон крещеше нещо, но Кип не можеше да го чуе. Бръкна в панталона си, сграбчи плъха и го захвърли настрани.
А после се озова до водопада. Перпендикулярно на ръба му имаше скалисти издатини и лудите глави от селото обичаха да се засилват по тях и да скачат във вира долу. За Кип бе прекалено късно да опита това. Но имаше някои места, където водата бе по-плитка. Той се извъртя отчаяно и кракът му напипа подводна скала. Силата на течението го тласкаше напред. Кип приклекна на скалата, събрал крака под себе си, и размаха ръце, за да се ориентира в правилната посока. Вирът под водопада бе много дълбок, но ако не скочеше достатъчно далеч, щеше да се удари в скалите по пътя надолу.
Скочи с всички сили. За негова изненада наистина излетя в посоката, в която се целеше. За миг го обзе чувство на съвършена свобода. На покой. Ревът на водопада заглушаваше всеки друг звук, всяка друга мисъл. Беше прекрасно. Някак си, докато двамата със Сансон се бяха носили по реката, бе минала цяла нощ и сега слънцето тъкмо надзърташе над хоризонта и изтласкваше нощната чернота, като я заменяше с тъмносиньо, леденосиньо, розово и оранжево, които озаряваха облаците като ореол.
А после Кип осъзна колко бързо пада. Тялото му се намираше под ъгъл спрямо водата. От наблюденията си върху по-смелите младежи той знаеше, че трябва да срещне повърхността с краката напред или с главата напред, протегнал ръце пред себе си, иначе ще се нарани лошо.
За нищо на света не искаше да лети с главата надолу, затова изви гръб и размаха ръце.
Явно бе направил точно каквото не трябва, или пък може би вече бе започнал да се извърта напред, защото се озова успоредно на водата. Това щеше да е най-колосалното цопване по корем на всички времена. От тази височина можеше дори да го убие.
На всичкото отгоре осъзна, че лети прекалено близо до падащата вода — всички гмуркачи, които бе виждал, скачаха далеч отвъд нея. Защото водата отскачаше от една скала по пътя надолу.
Нямаше време дори да изругае наум, преди скалата да шибне силно крака му. Той разпери ръце…
… и пльосна във водата с главата напред. Имаше чувството, че някой току-що го е цапардосал с дъска по темето и му е откъснал ръцете. Освен това беше забравил да си поеме дъх, преди да се гмурне. Отвори очи точно навреме, за да види как нещо прорязва водата край него сред облак от мехурчета. Сансон!
Сансон беше паднал с краката напред, но се бе превъртял при сблъсъка с водата, така че сега се намираше наопаки. За миг изглеждаше зашеметен, неподвижен, а после очите му се отвориха, но не гледаха към Кип. Явно объркан от падането, Сансон заплува — надолу. Кип го сграбчи за крака.
Сансон обаче се паникьоса. Замята се и изрита Кип право в носа. Кип извика… и видя как последният му въздух се устреми към повърхността.
Сансон се обърна, видя го, видя в каква посока отиват мехурчетата, а после и кръвта, разцъфтяла в тъмната вода. Сграбчи Кип и заедно заплуваха нагоре.
Кип подаде глава, вдиша, нагълта вода и кръв и ги изкашля. После продължи да кашля и да се дави. Сансон го дръпна за ръката.
— Кип, помогни ми! Трябва да се доберем до брега, преди да сме стигнали плитчините.
Това го накара да се съвземе. На петдесет крачки от дълбокия неподвижен вир, където се изсипваше водопадът, имаше нова поредица бързеи, толкова стръмни, че бяха почти като малки водопади. А течението вече набираше скорост. С болящ крак, цепеща го глава и разкървавен нос, Кип заплува със Сансон.
Успяха да стигнат до брега на десет крачки преди бързеите. Измъкнаха се на тревата и изтощени огледаха пораженията. Сансон не беше пострадал и изглеждаше смутен.
— Извинявай, Кип. За носа. Никога не съм обичал плуването. Все си мисля, че в дълбините има разни твари, готови да ме сграбчат.
Кип стисна кървящия си нос и погледна приятеля си.
— Ти ми шпаши шифота там хоре — изгъгна той. — А ношът ми дори не е шчупен.
Много повече го тревожеше удареният при падането крак. Той развърза обувката си с една ръка и я смъкна заедно с чорапа. Стъпалото му бе насинено и имаше няколко хубави големи драскотини отгоре, но като го потърка, реши, че няма нищо счупено. Започна да обува отново мокрия чорап, което бе трудна работа, когато стискаш с едната ръка носа си.
— Не мога да повярвам, че успяхме… — започна Сансон.
— Да се измъкнем ли? — попита Кип. Беше се отказал от опитите да си върже обувката с една ръка и сега смъркаше силно, за да попречи на кръвта да го окапе целия. Но докато довършваше възела, разбра защо Сансон изведнъж е млъкнал. Двамата бяха окъпани в ярко червено сияние.
Кип вдигна очи и видя пламтящо червено кълбо, увиснало в небето над тях — бележеше местоположението им за останалите войници на краля, които трябваше да са наблизо. Димната следа на кълбото водеше към върха на водопада, където стояха двамата притеглящи и ги гледаха.
Кип и Сансон се бяха измъкнали от двама магове. Сега трябваше да се измъкнат и от останалата част от армията.
Кип скочи на крака и засмърка. Уплаши се, че ще му призлее. После видя един конник на хребета, който се виеше от върха на водопада надолу към фермата на Сендина, и забрави за кървящия си нос. Конникът трябваше да мине по заобиколния път, но имаше кон. Кип и Сансон трябваше да се спуснат по пътеката покрай бързеите и да стигнат до фермата преди него.
А после Кип видя как към първия конник се присъединиха още трима. След това още един и още един.
Двамата със Сансон побягнаха.
Водопадът вдигаше големи облаци мъгла — и денем, и нощем, — така че долината оставаше тъмна с часове по-дълго от околната местност. Когато огненото кълбо угасна, Кип загуби от поглед и конниците, и пътеката.
Спря, обзет от ужас. От двете страни на тясната пътечка се простираха широколистни растения, хлъзгави от мъглата. Само да стъпеше на тях, щеше да се хързулне по каменистия склон в реката и бързеите щяха да го блъскат до смърт.
Имаше нужда да вижда. Опита се да гледа с периферното си зрение, както го бе учил майстор Данавис. Тази част от очите, която се фокусираше върху нещата, беше по-добра в различаването на цветовете, но извънфокусната област бе по-добра в различаването на светлото и тъмното.
— Хайде де! — изсъска Сансон.
Кип се обърна през рамо. Лицето на приятеля му сякаш пламтеше. Кип направи крачка назад и се олюля на ръба на пътеката. Навсякъде, където кожата на Сансон бе гола, той изглеждаше горещ. Кип можеше да види дори парата, издигаща се от ръцете му, като малки оранжеви струйки.
