Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Ето там! Една от къщите от другата страна имаше значително по-нисък покрив. Карис кривна наляво, скочи и прелетя над главите на трийсет-четирийсет Огледалци. Стъпи на ниския покрив, претърколи се и се озова на крака точно навреме за следващия скок — към по-висок покрив. Достигна го с протегнатия си крак и се оттласна нагоре, като се опитваше само да се издигне малко, без да спира инерцията си.
Тялото и? отскочи нагоре, но не достатъчно напред. Тя падна с половината си туловище върху плоския варосан покрив и се заплъзга надолу. Задращи, опитвайки се да намери опора.
Увисна на пръсти на мръсната напукана ронеща се мазилка. Залюля се настрани, изпусна едната си ръка за секунда, когато мазилката се отчупи. После се вкопчи отново в покрива, като този път се захвана добре, и се люшна в другата посока. Кракът и? достигна ръба и при това движение прорезът на роклята и? се разпра почти догоре. Тя се издърпа бързо, защото не знаеше дали останалата мазилка няма да се откърти всеки момент.
Нямаше време да ликува, че е жива. Провери мечовете и лъка, хвърли един поглед към неравната земя двайсет стъпки по-надолу — ако бе паднала, не и? мърдаше най-малкото счупен крак. После се затича отново.
Стигна до един покрив в края на пазара и спря. Крал Гарадул идеше, със стотици Огледалци и няколко притеглящи — а Кип ги следваше по петите.
Щеше да стане мътна и кървава.
Карис се усмихна.
88.
Кип пламтеше. Някой го бе залял с червен луксин и го бе запалил.
Това не го спря. Той просто увеличи дебелината на обвилия го зелен, така че червеният да не го прогори. Огненото желе бе полепнало по зеления. Не можеше да го избърше от лицето си, то се държеше неумолимо. Но можеше да мести самия зелен луксин, затова го извъртя навън, докато полезрението му се разчисти и можеше отново да вижда. Използва същата техника, за да премести всичкото огнено желе към ръцете и раменете си, а после по страните си, така че да е очертан в пламъци. Това му отне само няколко секунди. Той просто си го помисли и луксинът се подчини. Или по-точно, пожела то с волята си и то се случи.
Дивото безумие, което кипеше в него, бе толкова силно, че му се искаше да изскочи от града и да се втурне нанякъде. Но нямаше да го допусне. Обузда чувството. То щеше да му послужи. Щеше да му помогне да унищожи човека, който държеше бича и каишката, човека, който искаше да го контролира: крал Гарадул.
Не беше сигурен дали се движи в правилната посока, но следваше потока на кралските войници. Самият Кип беше като сигнална клада, пламтящ в мъгливото утро. Но светлината влошаваше зрението му. Бе същото като да държиш факел: ако го вдигнеш над главата си, можеш да виждаш в мрака, но ако го държиш между себе си и мрака, няма да виждаш нищо. А Кип беше факелът. Не виждаше много, пък и не го интересуваше. Можеше да види мъжете, тичащи пред него — някои го забелязваха и побягваха с всички сили, но другите сякаш тичаха към нещо. Място за среща, сборна точка. Където щеше да се намира крал Гарадул.
Кип сви зад един ъгъл и се натресе в гърбовете на няколко войници. Те не го бяха видели, а той не можеше да се спре. Прегази ги сред хаос от писъци, горяща плът, ругатни и кръв, като отчаяно се мъчеше да не падне, докато тъпчеше разни телесни части. С големи махове на ръцете почна да мята огън, кръв и остриета в тълпата.
А тълпата наистина си я биваше. Кип бе успял. Тук имаше стотици войници. Можеше да види смътните проблясъци на броните на Огледалците в другия край на площада. А после попадна в любящата прегръдка на битката. Тук нямаше утринна мъгла. Враговете му бяха безчет. Нямаше как да преведе виковете им на прост език, заповеди, които може би щяха да му помогнат да разбере какво предстои. Чуваше само рева, излитащ от собственото му гърло, блъскането на сърцето си, пулсиращия живот на магията. Съществуваше само болката в мускулите му, съпротивата, която усети, когато оформената му като острие ръка посече тялото на някакъв мъж, и чувството за свобода, когато мина през него и излезе от другата страна.
Светът около него се сви. Той почти не виждаше, почти не можеше да извие шия в зелената си броня. Това го побъркваше. Нуждаеше се от свобода. Не можеше да стои затворен. Той беше животно. Прегазваше редиците войници, докато се строяваха срещу него. Размаханите му ръце чупеха копията като сламки. Смазваше глави със свитите си юмруци. Изтръгваше вкопчени в гърба му мъже и прекършваше гръбнаците им.
После внезапно строят пред него се раздели, с изключение на един мъж, който не успя да се дръпне навреме, и Кип видя две редици от по десет мускетари. Тези в първата бяха коленичили, а другите зад тях стояха прави. Всичките мускети бяха насочени към него. Някой изкрещя команда. Кип видя как единственият войник, останал между него и мускетарите, също чу командата и я разбра. Паника се изписа на лицето му.
Мускетарите дадоха залп. Огън и пушек се метна от мускетите им като озъбен лъв. Докато се стягаше в очакване на попаденията, Кип видя как войникът бе покосен.
Куршумите го блъснаха като юмрук, почти едновременно, някои от тях с малко закъснение. Отхвърлиха го назад.
Надигнаха се радостни възгласи. Главата на Кип се мотаеше и той усети как обгърналият го зелен луксин омеква.
„Не! Аз мога да нося на бой. Това е моята дарба. Това е моят талант.“
Един мускетар притича до него, насочи широкоцевен мускет към главата му. Нещо профуча покрай главата на мъжа — стрела? — но не улучи. Кип сграбчи зейналото дуло на мускета и го дръпна към себе си, залепи го към челото си и натика зелен луксин в дулото. Мъжът дръпна спусъка и мускетът избухна.
Кип скочи на крака с нечовешка сила. Стъпка пищящия мускетар и сведе поглед към себе си. Можеше да види оловните куршуми, разплескани, в зелената си броня. Все едно войниците бяха стреляли по дърво. Куршумите бяха проникнали вътре, но после бяха спрели. Кип се засмя почти лудешки. Беше непробиваем за куршуми.
Без да обръща внимание на мускетарите, някои от които вече бягаха, докато останалите трескаво презареждаха, боравейки припряно с шомполите и роговете за барут в опит да се подготвят за нов изстрел, Кип потърси с очи крал Гарадул. Тези мъже не представляваха заплаха. Не можеха да го оковат. Само че не виждаше нищо. Затова притегли около себе си зелен луксин и се направи по-висок. Проста работа.
Ето го! Крал Гарадул седеше на коня си, заобиколен от своите Огледалци, крещеше на някаква притегляща до себе си и сочеше към Кип. Кожата на притеглящата бе яркосиня, но още докато тя събираше магията си, нещо се спусна от небето. Ръцете и? увиснаха безжизнено и синьото се оттече от нея и образува локва на земята. Тя се катурна от седлото.
Крал Гарадул млъкна и се огледа. Притеглящата от другата му страна, червена, също се свлече от коня си. Този път Кип — и всички Огледалци — успяха да проследят пътя на стрелата до нейния източник. Горе, на един покрив. Карис, слабичка, мускулеста, окървавена, с разкъсана рокля, вече бе сложила нова стрела на тетивата и я изпъваше. Един от Огледалците събори крал Гарадул от седлото. Третата стрела проби бронята на друг Огледалец под коляното и прикова крака му към коня. Животното пощръкля, замята се и събори и стъпка няколко души, преди да се спъне и да се претърколи, смазвайки Огледалеца.
Кип не обърна внимание на тази бъркотия. Вече бе зърнал мишената си. Усещаше как силата постепенно го напуска. Трябваше да го направи сега. Нямаше да има втори шанс. Хвърли се напред. Мъже и жени отскачаха от пътя му, докато бавно набираше скорост.
„Аз съм луд.“
Засмя се. Ако това бе лудост, тъй да бъде. Вряза се в първите редици на Огледалците, все още разсеяни от търсенето на Карис. Някои стояха извърнати, някои бяха на коне, други — спешени, някои още презареждаха мускетите си, за да стрелят към убийцата на покрива. Кип събори един кон, премаза няколко мъже, отрази няколко вяли удара.
Замахна с големия си луксинов юмрук и смаза шлема на някакъв Огледалец, но ударът също така откъсна половината от зелената му ръка. Видя, че шиповете и остриетата, които бе притеглил на други места по тялото си, са срязани или отчупени там, където са се сблъскали с огледална броня. Млатеше наляво и надясно, но докато смазваше мъже, бронята му се разпадаше. Откъсваше части от себе си с всеки нанесен удар.
