Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Офицерът най-после успя да издърпа мускета и срита яростно коня, за да последва Кип. Обърнат назад към мъжа, без наистина да вярва, че онзи ще стреля в тълпа от свои сънародници, Кип вдигна ръце да притегли нещо, каквото и да е. Кракът му се подхлъзна по камъните. Напиращата тълпа, в която някои се дърпаха, а други посягаха към него, го събори. Той падна постепенно — хората бяха струпани толкова нагъсто, че не можеше да падне изведнъж, но пък не можеше и да се спре, след като бе почнал да пада.
Пробойната в стената ги изплю в Гаристън. Кип падна и се претърколи.
Някой го настъпи по изгорената лява ръка и той изкрещя. Крака го блъскаха от всички страни, някой се спъна в него, някой го настъпи по корема, някой го ритна по главата. Той се търкулна надолу по ниската купчина натрошени камъни, опита се да стане и някой го прасна с приклада на мускет. Кип се озова по гръб, главата му кънтеше, в лявата му длан пламтеше болка, очите му не можеха да се фокусират. Несъзнателно се сви в себе си, също както когато наставница Хелел се бе опитала да го убие — и това го направи ефективен колкото обърната по гръб костенурка.
Сякаш светът знаеше, че Кип изпитва нужда да прибегне към подхода на страхливеца, и се бе наговорил да го тръшне тук.
Следващото, което усети, бе, че е заобиколен от хора, които го ритаха ли, ритаха. Някои се опитаха да стоварят приклади върху него, но бяха толкова нагъсто, че той почувства само няколко коси удара по краката. Едно време щеше да се претърколи по корем и да покрие главата си с ръце, да се свие на топка и да чака, докато Овен утвърди отново превъзходството си, умори се и го остави на мира. Но да направи същото тук би означавало смърт.
„Да не очакваш да изтърпя пердаха, легнал на земята?“
„Да, Кип. Това е твоят начин.“
„Да не очакваш да умра легнал тук?“
„Признай си го, Кип, ти не си кой знае какъв боец, не и във важните ситуации. Защо просто не се свиеш на топка и не се предадеш?“
Част от него очакваше Карис да го спаси. Тя беше боец. Воин. Притеглящ. Беше бърза и решителна, пъргава и смъртоносна както с магия, така и с меч.
Тълпата беше като звяр — кипяща, блъскаща се, ревяща маса, загубила всякаква индивидуалност. И Кип я мразеше. Присви глава, когато някой се опита да стъпи върху нея. Видя злобни лица. Зърна за кратко озъбени усти. Ликове, изкривени от омраза.
Част от него очакваше Железни да го спаси. Мъжът вече на два пъти бе изниквал от нищото, за да го направи. Железни беше огромен, силен, застрашителен. Беше мълчалив и нетрепващ като стомана. Пазител.
Част от него очакваше Лив да го спаси. Че защо не? Нали се беше появила в последния момент, за да го спаси от убийцата наставница Хелел.
Част от него очакваше Гавин да го спаси. Каква полза от една Призма, ако не може да спаси собственото си копеле? Гавин беше тук. Някъде. Трябваше да е наблизо. Трябваше да знае, че има пробойна в стената. Сигурно в същия този момент бързаше насам.
Един ритник го улучи в бъбрека и остриета от болка пронизаха цялото му тяло. Нечий юмрук се стовари в лицето му. Главата му се тресна в камъните. От носа му шурна кръв и потече по устата и брадичката му.
Никой не идваше. Както когато майка му го бе заключила в един шкаф, когато бе на осем, защото се беше оплаквал или говорил прекалено много, или… вече дори не помнеше с какво е прегрешил. Помнеше само отвращението, изписано на лицето и?. Тя го презираше. Лисна супата му върху него, заключи вратата и отиде да се надруса. И го забрави. Защото беше безполезен.
След ден дойдоха плъховете. Кип се събуди, докато един лижеше засъхналата супа по врата му. Ноктенцата се впиваха в гърдите му и му се стори ужасяващо тежък. Той изкрещя, скочи на крака, замята се. Пищеше ли, пищеше, но никой не го чуваше. Плъхът избяга, но скоро в тъмното се появиха още. Падаха в косата му, хапеха пръстите на босите му крака, катереха се по крачолите му. Бяха навсякъде. Десетки, а може би и стотици. Той крещя, докато не прегракна, мяташе се и ги удряше, докато ръцете му не закървиха, изкълчи си глезена в някакви стари кутии, натикани в шкафа. И никой не дойде.
Майка му го откри на сутринта на третия ден, свит на топка, покрил главата си с ръце, хленчещ, обезводнен, с дълги кървави рани по главата, раменете, гърба, краката, без дори да се опитва да събори плъховете, които го покриваха като плащ. Около него имаше десетки мъртви плъхове и още повече живи. Тя му даде вода с оцъклени от ганджата очи, неохотно почисти раните му с последните остатъци от силния си лимонов ликьор, а после излезе да си намери още ганджа. И всичко това, без да промълви и дума. Като я видя следващия път, сякаш съвсем бе забравила за случката.
Още имаше белези по раменете, гърба и задника, където го бяха хапали плъховете.
„Никой няма да дойде, Кип.“ Още един ритник. „Винаги си бил разочарование.“ Още един ритник. „Провал.“ Ритник. „За нищо не ставаш.“ Ритник.
— Стига! Стига! — извика някой. Офицерът най-после си бе пробил път през тълпата с мускета в ръце. — Дръпнете се!
Вдигна оръжието и го насочи към главата на Кип.
„Какво мога да направя? Да притеглям зелени топки? Чудесно.“
Кип притегли малка зелена топка и я запрати в зейналото дуло, като се молеше да се задържи там.
Офицерът дръпна спусъка. Изтече секунда, а после мускетът избухна в ръцете му. От задния край на цевта изригна пламтящ барут, право в лицето на мъжа, и подпали брадата му. Той изкрещя и залитна назад.
— Убийте го! — извика някой.
Кип видя как хората от всички страни изтеглят стомана, слънчеви отблясъци играят по остриетата. И се засмя. Защото го биваше за нещо.
Биваше го да носи пердах. Беше костенурка. Или може би мечок. Костенуркомечок. Оролам, ама че идиот беше. Засмя се пак и долепи длани към раменете си, както лежеше на земята. Зелен луксин бликна и го покри, както бе видял да покрива зеления бяс в Ректън.
Пред очите му един меч се спусна и посече зеления луксин върху ръката му. Потъна на два пръста, но луксинът беше по-дебел. Мечът спря, трептейки като забита в дърво брадва. Кип се преобърна и продължи да притегля още зелено от всяка светла повърхност, без дори да разбира как го прави; теглеше ли, теглеше светлина от неизчерпаемия източник на Оролам.
Това го изпълни със същото чувство за необузданост като преди. Чувството за нещо диво, което е било оковано, затворено, уловено в клопка. Покриващият го луксин стана по-дебел. Кип стъпи на краката си и се изправи с рев.
Беше луд. Беше луд и се чувстваше страхотно. Цапардоса със зелената си ръка някакъв ококорен мъж, който държеше меч. Ударът отхвърли мъжа назад. Кип се спря за секунда и шипове щръкнаха във всички посоки от зелената му броня. Той започна да вършее с тежкото си тяло из тълпата, сякаш бяха плъхове, които трябваше да смачка в стените на шкафа.
Кръвта хвърчеше на червени струи. Кип вече не бе човек. Беше животно, което не желае да стои в клетка. Беше бясно куче. Някаква смътна, разсъждаваща част от него си помисли, че не би трябвало да се движи толкова лесно с такъв тежък костюм върху себе си. Вярно, че бе силен, но не чак толкова.
Изобщо не забелязваше битката извън малкия кръг около него. Дори и нещата в този кръг бяха размазани — резки движения отляво и отдясно, блясък на светлина по остриета и надигащи се мускети, които биваха смачквани, преди да успеят да стрелят. Той удряше, биеше и млатеше със сляпа ярост. В ума му се въртеше само една мисъл: „Няма да ме спрат.“
След секунди или часове — Кип бе загубил всякаква представа за времето — видя страх в очите на всички. Неспирен поток мъже се изсипваше през пробойната в стената, тласкани от множеството зад тях, всички настъпваха напред и към Кип, но самото му присъствие ги забавяше, те почваха да се дърпат назад, щом го зърнеха, и отскачаха настрани с надеждата да избегнат гнева му.
Слабостта им го разяри още повече. Подобно на плъхове, които охотно хапят в тъмнината, но се разбягват на светло, те бяха страхливци. Той ги млатеше, разбиваше глави, разпаряше кореми. Щурмува теснината, където те не можеха да бягат, пробождаше ги и наляво и надясно хвърчеше кръв.
