Добри поличби - Пратчетт Терри Дэвид Джон (е книги .txt) 📗
Имаше и Още Един. Той беше на площада в Кумболаланд. Беше и в ресторантите. Беше в рибите, във въздуха, във варелите с химикал. Беше по пътищата, в къщите, в дворците и в колибите.
Никъде не беше непознат, от него нямаше отърване. Вършеше онова, което най-добре умееше, и беше онова, което вършеше.
Не се помайваше. Работеше.
Хариет Доулинг се върна вкъщи с бебето си, което по съвета на сестра Вяра Многословна — тя беше по-убедителна от сестра Мери — и с телефонното съгласие на мъжа си бе кръстила Маг.
Културното аташе се върна вкъщи след седмица и заяви, че детенцето било одрало кожата на неговия род. Освен това накара секретарката си да пусне обява в „Лейди“, че търсят бавачка.
Кроули беше гледал „Мери Попинс“ по телевизията една Коледа (всъщност задкулисно Кроули имаше пръст в голяма част от телевизията, макар неговата истинска гордост да беше, че е измислил телевизионните състезания). Позачуди се дали да не използва ураган — ефикасен и невероятно стилен начин да разкара опашката от бавачки, която неминуемо щеше да се образува или може би да се натрупа пред резиденцията на културното аташе в Риджънт парк.
Задоволи се с несанкционирана стачка в метрото и в уречения ден се появи само една бавачка.
Беше облечена в плетен костюм от туид и носеше дискретни перлени обеци. Нещо в нея може и да подсказваше „бавачка“, но го казваше полугласно, както говорят британските икономи в някои американски филми. Освен това въпросното нещо се прокашляше дискретно и мънкаше, че тя ще да е от онези бавачки, предлагащи неопределени, но странно откровено ясни услуги в определени списания.
Чакълът по пътеката хрущеше под обувките й с равни подметки, а край нея тихо ситнеше сиво куче, от чиито челюсти се стичаха белезникави лиги. Очите му бляскаха в алено; оглеждаше се лакомо насам-натам.
Тя стигна тежката дървена врата, усмихна се на себе си — кратък проблясък на задоволство — и позвъни на звънеца. „Дръннн!“ — издрънка той мрачно.
Вратата отвори иконом, дето се вика, от старата школа 17.
— Аз съм Ащорет, бавачка — представи се тя. — А това — продължи тя, докато сивото й куче оглеждаше внимателно иконома и вероятно замисляше къде да зарови костите му — е Ровър.
Бавачката остави кучето в градината, мина интервюто с отличие и госпожа Доулинг я поведе да види новия си подопечен.
Ащорет се усмихна гадно.
— Какво сладко дете — рече тя. — Скоро и тротинетка ще поиска!
По случайно съвпадение същия следобед постъпи и още един нов член на персонала. Това беше градинарят, който се оказа невероятно добър в занаята си. Никой така и не разбра защо и как — той лопата като че не пипваше и пръста си не мърдаше да отърве градината от внезапно изпълнилите я птичи ята, които при първа възможност го накачулваха целия. Човекът просто си седеше на сенчица, а около него градините на резиденцията цъфтяха и процъфтяваха.
Когато порасна достатъчно и проходи, Маг често слизаше при него, а бавачката се занимаваше с каквото там се занимаваше през свободните си следобеди.
— Това тук е брат Плужек — разправяше му градинарят, — а таз мъничка гадинка тук е сестрица Гъгрица. Помни и не забравяй, Магенце, докато вървиш по друмищата и сокаците на великолепния и противен житейски път, да обичаш и почиташ всичко живо.
— Бавачката ми лече, че всичко живо биуо достойно да бъде само кал под клаката ми, господин Флансис — казваше му малкият Маг, докато галеше брат Плужек, а после съвестно си бършеше ръчичката о гащиризона си марка „Жабока Кърмит“.
— Не слушай таз жена — казваше му Франсис. — Мене слушай.
Нощем леля Ащорет пееше на Маг детски песнички:
Или:
— Блат Флансис гладиналя казва, че тлябвало безколистно да отлупвам с йюбов и доблодетел всичко живо — възразяваше Маг.
— Не го слушай този мъж, миличко — шепнеше бавачката, докато го завиваше в малкото му креватче. — Мене слушай.
И така си вървеше.
Уговорката сработваше идеално. Победа с нулев резултат. Леля Ащорет купи на детето тротинетка, но така и не успя да го убеди да я подкара вътре из къщата. Пък и него го беше страх от Ровър.
Кроули и Азирафел зад кулисите се срещаха по автобусите, в картинни галерии и на концерти — сравняваха бележки и се подхилваха.
Когато Маг стана на шест години, бавачката му напусна и отведе Ровър със себе си; същия ден подаде оставка и градинарят. Никой от двамата не напусна със същата бодра крачка, с която беше дошъл.
Сега пък Маг бе поет от двама частни учители.
Господин Харисън го учеше за Атила — вожда на хуните, за Влад Дракула и Мрака, присъщ на Човешкия дух 18.
Опитваше се да научи Маг как да произнася политически речи така, че да подкокоросва тълпите и да печели умовете и сърцата на мнозинствата.
Господин Кортезе го учеше за Флорънс Найтингейл 19, за Ейбрахам Линкълн и да цени изкуството. Опитваше се да го научи на свободна воля, на самоотверженост и на „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с тебе“.
И двамата му четяха пространно откъси от Откровението на Йоана.
Въпреки упоритите им усилия Маг проявяваше прискръбни математически наклонности. Никой от учителите не беше съвсем доволен от неговия напредък.
На десет години Маг се увличаше по бейзбола; обичаше пластмасови играчки, които се преобразуваха в други пластмасови играчки, неразличими от първия комплект пластмасови играчки, освен за опитното око; обичаше колекцията си от марки; обичаше дъвка с аромат на банан; обичаше комикси, анимационни филмчета и колелото си марка БМХ.
Кроули се тревожеше.
Намираха се в кафенето на Британския музей, друго убежище на уморените герои на Студената война. На масата вляво двама като че глътнали бастуни американци с костюми предаваха с потаен вид куфарче, пълно с отречени долари, на дребничка тъмнокоса женица със слънчеви очила; на масата вдясно заместник-началникът на MI-7 и офицерът от местната секция на КГБ спореха у кого да остане сметката за чая и кифлите.
Най-накрая Кроули произнесе онова, което през последното десетилетие не смееше дори да си помисли.
— Мене ако питаш — рече той, — момчето е прекалено нормално, да го вземат мътните.
Азирафел лапна още едно пикантно „яйце по дяволски“ и го преглътна с кафе. После попи устни с хартиена салфетка.
— Това е заради доброто ми влияние — усмихна се той лъчезарно. — Или по-скоро — нека им отдадем заслуженото — заради влиянието на моя малък екип. Кроули поклати глава.
— Това го отчитам. Виж какво, сега той трябваше вече да се пробва да изкривява обкръжаващия го свят според собствените си желания, да го оформя според собствените си представи — такива ми ти работи. Абе не точно да се пробва. Той ще го прави, без дори да се усеща. Да си забелязал някакво доказателство за нещо такова?
— Ами не, ама…
— Той вече трябва да се е превърнал в централа, произвеждаща груба сила. Такъв ли е?
