Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗

— Кип, ако някога си ме обичал, отмъсти за мен. Закълни се в безполезната си душа! Закълни се или Оролам ми е свидетел, духът ми ще те преследва. Няма да… позволя… — Тя загуби нишката на мисълта си.

Кип се обърна към Сансон и той му отвърна с мълчалив поглед, в който се четеше ужас. Ноктите на майка му се впиха още по-дълбоко. Виждащото и? око сякаш почти гореше, настояваше за неговото внимание, за неговото обещание. Той каза:

— Ще отмъстя за теб, мамо, кълна се в душата си.

Нещо като покой се разля по лицето и? и смекчи твърдите и? черти. Тя се засмя тихичко, доволно и малко жестоко — а после смехът и? секна. Ръката и? пусна Кип и се свлече на пода, оставяйки кървави дири.

— Няма да те разочаровам, мамо. Ще отида право…

„Тя е мъртва.“

Кип се взря в нея вцепенен, необяснимо безчувствен. Склопи ужасните и? кървясали очи. После попита:

— Как си?

— Ъ? — рече Сансон. — Мен ли питаш?

Кип се втренчи в него.

— Не, умнико, говоря на мъртвата.

Беше жестоко и необмислено. Очите на Сансон се наляха със сълзи.

— Съжалявам, Кип. Опитах се да я измъкна. Но закъснях. — Беше на ръба да се разреве. Кип осъзна, че се държи като гадняр.

— Не, Сансон. Не, аз съжалявам. Не говори така. Вината не е твоя. Слушай ме. Трябва да действаме веднага, не да мислим. Намираме се в опасност. Ранен ли си?

Очите на Сансон се избистриха, брадичката му се вдигна и той погледна Кип.

— Не, тази кръв не е… Добре съм.

— Тогава трябва да тръгваме веднага, докато е тъмно и вали. Те имат кучета. Могат да ни проследят. Това е единственият ни шанс.

— Но, Кип, къде ще отидем? — Странно. Ей така, изведнъж, Кип се бе оказал водачът. Дали бе намерил някакъв нов извор на сила, или просто Сансон бе толкова слаб? „Не, дори не си го помисляй, Кип. Той ти вярва. Това не е ли достатъчно?

Ами ако не заслужавам доверие?“

— Аз ще стана притеглящ — рече Кип. — Предполагам. Така че трябва да стигнем до морето. В Гаристън сигурно ще успеем да намерим кораб за Хромария.

Очите на Сансон се разшириха. Явно си мислеше за онова, което майката на Кип го бе заклела да направи, но каза само:

— Как ще смигнем до Гаристън?

— Първо ще плаваме по реката. — В този миг Кип осъзна, че е загубил кесията, дадена му от майстор Данавис. Изобщо не бе разбрал кога е станало. Така че дори да стигнеха дотам, нямаше да могат да си платят пътуването до Хромария.

— Кип, войниците се бяха наредили в кръг около цялото село. Ако още са там, ще ни се наложи да минем през редиците им два пъти. А и селото още гори. Реката може да е блокирана.

Сансон беше прав и по някаква причина това изведнъж вбеси Кип. Той потисна гнева си. Вината не бе на Сансон. Усети парене в очите си. Всичко бе толкова безнадеждно. Замига трескаво.

— Знам, че е глупаво, Сансон. — Не можеше да погледне приятеля си в очите. — Но нямам никакви други идеи. А ти?

Сансон помълча известно време.

— Видях по брега сухи клони, които могат да свършат работа — рече накрая и Кип разбра, че това е неговият начин да каже, че му вярва.

— Тогава да вървим.

— Кип, не искаш ли да… знам ли, да се сбогуваш? — Сансон кимна към майка му.

Кип преглътна и стисна кутията с ножа още по-силно. Какво можеше да каже? Съжалявам, че бях неудачник, разочарование? Че те обичах, макар ти никога да не си ме обичала?

— Не — каза той. — Да вървим.

12.

Измъкнаха се предпазливо от пещерата. Кип вървеше отпред. Явно това бе цената на водачеството. Макар да бе стоял под същите тези звезди десетки пъти, тази нощ във въздуха витаеше усещане за глад. Вятърът бе сменил посоката си и сега мирисът на лекия дъждец се смесваше с дим на изгоряло дърво и слабия свеж дъх на зреещи портокали. Винаги досега този аромат бе ободрявал Кип. Но тази нощ беше блед и крехък като шансовете му.

Успяха да стигнат до водата, без да видят никакви войници. И по-рано се бяха спускали по течението, и четиримата: грабваха няколко дъски за по-добра плаваемост, но като цяло просто лежаха по гръб и се оставяха на реката да ги носи. Само че винаги чакаха късната есен, когато нивото на водата бе по-ниско. И дори тогава получаваха десетки драскотини и синини от камъните, които не успяваха да избегнат. Сега бе средата на лятото и макар реката да не бе толкова пълноводна като напролет, все още бе бърза. Това означаваше, че ще минат над камъните, които ги одраскваха наесен, но ще се блъскат много по-силно в скалите, които не могат да избегнат.

Сансон отиде да намери клоните, които бе видял, а Кип чакаше нервно и се взираше надолу по реката, като се мъчеше да види дали няма войници. Облаците над селото сияеха в оранжево, озарени от пламъците. Сансон се върна с няколко клона, които не стигаха за двамата. Момчетата се спогледаха.

— Ти ги вземи — прошепна Кип. — Аз се задържам на повърхността по-добре от теб.

— Какво ще правим, ако ни видят? — попита Сансон.

Куражът на Кип едва не го напусна. Какво можеха да направят? Да бягат? Да се спасяват с плуване? А и къде можеха да отидат? Селото гореше, а наоколо имаше само ниви. Мъже с кучета и коне щяха да ги открият за нула време.

— Преструвай се на умрял — каза Кип. В края на краищата те едва ли щяха да са единствените тела във водата. Всъщност не, не беше вярно — толкова нагоре по течението щяха да са единствените. Ако някой от войниците осъзнаеше това, бързо щяха да се превърнат в истински трупове.

Дори толкова далеч от планините водата бе студена, но не и ледена. Кип се потопи в нея и течението го повлече към селото. Сансон го последва. Подминаха първия завой и тъкмо се приближаваха към мястото, където Кип бе влязъл в реката първия път, когато той съзря недостатъка на плана си.

Да се правят на умрели означаваше, че точно в най-опасните участъци от реката, местата, където на него и Сансон най-много ще им се иска да гледат и да слушат, за да разберат дали не са открити, ще трябва да държат ушите си под водата, а очите си — вперени в облаците над тях. Ако войниците ги откриеха, планът на Кип гарантираше, че двамата няма да го разберат, докато не стане прекалено късно.

Не можеше да го направи. Трябваше да излязат от водата. Кип погледна назад. Сансон вече лежеше по гръб и се носеше по течението, с уши във водата и отпуснати крайници. Течението го бе издърпало към другия бряг и по-лекото му тяло се бе изравнило с това на Кип. Ако излезеше от реката сега, Сансон нямаше да разбере. Кип не би могъл да грабне приятеля си, без да вдигне толкова шум, че да събуди всеки на сто крачки околовръст.

Някакъв глас заговори от сумрака на речния бряг.

— Да, ваше величество. Смятаме, че притеглящият се е покатерил на онова дърво. Кучетата го проследиха дотам и го загубиха.

Кип видя първо факлата. Някой се приближаваше към брега само на пет-шест крачки по-надолу. Първата му мисъл — да заплува с всички сили — щеше да го погуби. Той загреба с ръце веднъж, два пъти, за да се оттласне надолу по течението, после се отпусна неподвижно. Студената вода покри ушите му и заглуши всеки звук, с изключение на отчаяното туптене на пулса му.

Брегът тук се издигаше на крачка и половина височина — достатъчно, за да може Кип, дори и легнал по гръб, да види мъжа. Той беше на по-малко от две крачки от него и трепкащата оранжева светлина на факлата озаряваше властно лице. Макар светлината да го правеше по-топло, в това лице имаше нещо поначало студено, неприятна насмешка, спотайваща се в ъгълчетата на устата. Крал Гарадул — защото Кип изобщо не се съмняваше, че това е той, макар да го гледаше само от половин секунда — още нямаше трийсет, но вече бе плешив, а останалата около ушите му коса бе сресана надолу и падаше до раменете. Имаше голям нос, стърчащ над безупречна къса брада, и гъсти черни вежди. Взираше се нагоре по реката и дори на светлината на факлата на челото му личеше изпъкнала вена. Взираше се към отсрещния бряг, откъдето бе минал Кип. Гневният му въпрос прозвуча само като тихо мърморене през водата, покрила ушите на момчето.