Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
— Явно има нещо, което искат да видим — каза Карис, докато стражите, Огледалци и притеглящи, ги изблъскваха от фургона.
Отведоха ги до оградено място встрани от палатките, странно далеч от останалата част от лагера. Оградата всъщност бе най-обикновено въже, опънато между набързо забити в земята колчета, но площта, която опасваше, бе огромна — и никой в лагера дори не се доближаваше до нея. Вътре около един подиум се бе събрала тълпа, която изглеждаше малка в сравнение с кръга. Слънцето бе залязло, но още не се бе стъмнило напълно.
— Не искат да ги подслушват — каза Карис. — Това ни показва колко са луди. Смятат да вдъхнат кураж на войската с някаква идиотщина, на която всеки нормалник би се присмял.
„Нормалник ли? — помисли Кип. — Аха, човек, който не може да притегля. Я чакай, това означава, че…“
Когато се приближиха, видя, че заключението му е вярно: всички присъстващи бяха магове. Бяха поне осемстотин, а може би и хиляда!
— Оролам — прошепна Карис. — Тук сигурно има петстотин притеглящи.
„Добре де, не мога да броя. Какво толкова?“
Но дори напереното държане на Кип се изпари, когато стигнаха до тях. Стражите им ги избутаха в тълпата и още първият човек, когото изблъскаха от пътя, се взря в тях с безумни зелени очи. Халото им бе разкъсано и в бялото се гърчеха зелени пипалца.
Кип имаше чувството, че минава през някаква менажерия. Струваше му се, че кожата на всеки, който е достатъчно светъл, за да му личи, е обагрена от луксин. Зелен, син, червен, жълт, оранжев, даже лилав. Когато погледнеше в надвиолетовия спектър, надвиолетовите притеглящи сияеха като фарове. Бяха покрили плащовете си, броните си, дори кожата си с шарки — невидими за всички освен за другите надвиолетови. Кип пренастрои очите си и видя, че подчервените са направили същото, изрисували са дракони, феникси, вихрушки и пламъци върху дрехите си. Сините носеха шипове, завити като рога на овен, или остри като ножове ръбове по предмишниците си. Минаха покрай един оранжев. Изглеждаше нормален, само дето бе зализал назад косата си с оранжев луксин, като с помада, а бялото на очите му бе толкова плътно оранжево, че нямаше никаква разлика между него и ириса и само черните точици на зениците му нарушаваха този идеален цвят. Някаква зелена, облечена само в листа, изсъска срещу тях, а после се засмя. Да, истинска менажерия, само дето Кип се намираше в клетката при животните.
Изведоха ги най-отпред. Тълпата се бе струпала пред една скала, подаваща се от земята, със загладена от вятъра и дъжда повърхност, но достатъчно висока, за да служи като трибуна. Щом Карис и Кип пристигнаха, на скалата се качи мъж със закачулена роба. Отметна качулката, смъкна наметалото и го захвърли настрани, сякаш отвратен.
Цялото му тяло сияеше в сгъстяващия се мрак. Той стоеше предизвикателно, мълчаливо, широко разкрачен. Протегна ръка към тълпата и като вълна на всеки пет крачки лумнаха факли и ги окъпаха в светлина. Последни се запалиха факлите, опасващи каменния подиум, и Кип видя, че мъжът е направен изцяло от луксин. И сияе отвътре.
Навсякъде около тях притеглящите падаха на колене пред лорд Всецветни. Но не всички. Тези, които оставаха прави, изглеждаха неловко, терзани от противоречия. Защото кланящите се не просто се кланяха, а притискаха лица към земята. Това беше истинска религиозна всеотдайност.
— Не се кланяй — каза Карис. — Той не е бог.
— А кой е? — прошепна Кип.
— Брат ми.
Лорд Всецветни протегна ръце.
— Не, моля ви. Братя и сестри, станете. Стойте прави заедно с мен. Твърде дълго сме пълзели.
Оранжевият притеглящ, творецът Ахейяд, се просна по лице пред Гавин. Той щеше да е първият за нощта. Това бе почетно място, а Ахейяд заслужаваше почит. Истинска почит, а не тази пародия. Но нямаше изход. Никога не бе имало.
Гавин пристъпи напред.
— Стани, чедо мое. — Обикновено когато наричаше притеглящите „чедо мое“, се чувстваше язвителен. Но Ахейяд наистина беше дете, или поне не съвсем мъж.
Младежът се изправи. Срещна очите на Гавин, после бързо извърна поглед.
— Имаш да кажеш нещо — рече Гавин. — Сега му е времето. — Някои притеглящи чувстваха нужда да изповядат някакви свои грехове или тайни. Някои отправяха молби. Някои просто искаха да изразят неудовлетвореност, страх, съмнение. Въпреки големия брой притеглящи, които трябваше да бъдат Освободени преди зазоряване, Гавин отделяше на всеки от тях колкото време може.
— Аз ви провалих, лорд Призма — рече Ахейяд. — Провалих семейството си. Те винаги казваха, че аз съм синът, който би могъл да стане велик. Вместо това съм неудачник. Пристрастен. Аз съм надареният, който не можа да се справи с Ороламовия дар. — Горчиви сълзи се стичаха по бузите му. Все още не поглеждаше Гавин в очите.
— Погледни ме — каза Гавин. Хвана лицето на младежа в ръце. — Ти ми помогна в най-великото ми дело. Направи това, което аз, Призмата, не можех. Всеки, който някога е виждал залез, знае, че Оролам цени красотата. Ти направи тази стена красива и ужасна като самия Оролам. Сътвореното от теб ще стои хиляда години.
— Но ние загубихме!
— Да, загубихме — призна Гавин. — Само че това е моя грешка, а не твоя. Кралствата идват и си отиват, но тази стена ще защитава хиляди още неродени. И ще вдъхновява стотици хиляди други. Аз не бих могъл да направя това. Само ти. Ти, Ахейяд, сътвори тази красота. Оролам ти даде дар и ти също даде своя дар на света. Това не е провал. Семейството ти ще се гордее с теб. Аз се гордея с теб, Ахейяд. Никога няма да те забравя. Ти вдъхнови самия мен!
Бърза усмивка пробяга по лицето на младежа.
— Доста голяма творба е, нали?
— Не е зле като за първи опит — рече Гавин.
Ахейяд се засмя и цялото му държане се промени. Той наистина беше светлина. Дар за света, прекрасен и пламтящ от живот.
— Готов ли си, синко? — попита Гавин.
— Гавин Гайл — каза младежът. — Милорд Призма. Вие сте велик човек и велика Призма. Благодаря ви. Готов съм.
— Ахейяд Ярководни, Оролам ти даде дар — започна Гавин. Второто име му хрумна на момента. В Пария единствено великите мъже и жени получаваха по две имена, а понякога и децата им. От внезапните сълзи, избили в очите на Ахейяд, дълбокото му поемане на дъх и гордо издулите се гърди Гавин разбра, че е подбрал идеалните думи. — И ти се разпореждаше добре с този дар. Време е да свалиш бремето от себе си, Ахейяд Ярководни. Ти се отдаде в пълна мяра. Службата ти няма да бъде забравена, но провалите ти са изтрити, забравени, заличени. Хвала на теб, верни служителю. Ти изпълни Договора.
— Те казват, че приемаме Договор! Даваме клетва! И с тази клетва ни обвързват, обричат — каза лорд Всецветни.
Лив си пробиваше внимателно път през тълпата към предните редици. Би се заклела, че видя как отвеждат Кип натам с черни очила, вързани към главата му. Но всички други се бяха прехласнали по изрода отпред, затова тя не можеше да се движи прекалено бързо. Трябваше да се преструва, че също го слуша, и да върви бавно.
— Също като това — рече лорд Всецветни. Посочи кръглата скала, върху която стоеше. — Това е всичко, което е останало от една някога велика цивилизация. Виждали сте тези древни останки, разпръснати по тукашната земя. Статуи на велики хора, разрушени от последвалите ги пигмеи. — Лив наостри уши. Край Ректън имаше разрушена статуя, в една портокалова горичка. Никой никога ме споменаваше откъде се е взела. Тя смяташе, че просто не знаят.
— Да не мислите, че тези статуи са загадка? — попита лорд Всецветни. — Нищо подобно. Да не мислите, че е съвпадение, че Войната на Призмите свърши тук, в Тирея? Да не мислите, че двамата Гайл просто са обикаляли Седемте сатрапии, докато армиите им се намерят една друга? И това случайно е станало тук? Нека ви кажа нещо, което вече знаете, нещо, в което всички вие сте вярвали, но никой не се е осмелил да изрече: Войната на Призмите беше спечелена от грешния Гайл. Дазен Гайл се опитваше да промени нещата и те го убиха заради това. Хромарият уби Дазен Гайл. Убиха го, защото се тревожеха, че ще промени всичко. Страхуваха се от него, защото Дазен Гайл искаше да ни Освободи. — При тези думи в тълпата настана известен смут. Всички знаеха какъв ден е днес и че Призмата е в Гаристън, на по-малко от левга оттук, и извършва Освобождението в същата тази нощ.
