Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Туп!
Трепери-юмрук се изтърколи от Гавин и остави синия щит, който бе притеглил над двамата, да се разпадне. Гавин се взря в снаряда, забит в земята на няма и десет крачки от тях. Не беше експлодирал. Дори не бе смачкал никого. Беше паднал точно между две редици войници. Някакъв мъж подскачаше и тръскаше ръката си. Смачканият му мускет, изтръгнат от пръстите му, лежеше под снаряда. Точно на мястото, където се намираше Гавин, преди да кривне към стената.
— Ороламовата ръка наистина те закриля, проклета глупава Призмо — рече Трепери-юмрук.
Гавин вече бе станал и крачеше към огъващия се строй. Мъжете тук бяха стреляли с мускетите си и нямаха време за презареждане. Някои бяха приспособили щикове, затъквайки дръжките на ножовете си в дулата. Други бяха изтеглили мечове. Трети използваха мускетите като тояги.
Над главите им, от процепите в свода, се носеше мускетна стрелба, а от дупките се сипеха камъни с размерите на човешка глава. Но не се лееше никакъв луксин. Или притеглящите горе отдавна се бяха изтощили, или бяха убити, или пък изобщо не бяха успели да стигнат до позициите си.
„Още един ден, Оролам. Още един ден и тази стена щеше да е непревземаема. Още един час.“
Гавин най-сетне си проби път до мелето. Около портата бе истинска костница. Смърдеше на магия и кръв. Цялата земя бе покрита с локви кръв и докато биещите се газеха през тях, тя опръскваше краката им. Портата бе задръстена от купища тела и докато хората на крал Гарадул се катереха по тях, това ги правеше удобни мишени за по-задните редици от армията на Гавин, които иначе не биха могли да стрелят от страх да не улучат своите. Гавин видя как една черногвардейка пада, след като кракът и? бе разпорен от стъкловидния назъбен нокът на изтощен син бяс.
Мускетът му изтрещя и главата на беса избухна в облак кървави пръски. Гавин запрати оръжието към един горящ червен бяс, който се приближаваше да сграбчи някакъв ранен войник, притиснат невъоръжен към стената. Не видя какво стана. Грабна ранената черногвардейка и се опита да я изправи на крака.
Оказа се много по-тежка, отколкото би трябвало. Гавин премигна и умората го връхлетя отново. Не, просто беше слаб. Някой грабна ранената жена от ръцете му и я вдигна. Звуците от битката станаха призрачни, звънтящи. Можеше да чуе приближаващите се снаряди — намираха се прекалено далеч, но пак бяха няколко. Чуваше как мъжете крещят, нечленоразделните ревове на хората, тичащи към онова, което знаеха, че вероятно ще е смъртта им. Чуваше писъците на ранените, видя как една жена в купчината трупове на портата се опита да изпълзи настрани, ранена, но все още жива. До нея един мъж посягаше към въздуха, сляп, защото половината му лице липсваше. Луксинови огньове горяха върху десетки трупове, а луксиновият прах бе навсякъде. Гавин зърна лицата на черногвардейците си. Можеше да види тяхната радост, внезапното чувство на цел… къде бяха останалите? Тичаха към него.
Измъкна пистолетите от колана си. Червеният бяс, с тяло, покрито с огнено желе, и целият пламтящ, се втурна към него. Ако Гавин не бе пристигнал толкова късно за битката, просто щеше да притегли и да го изпепели. Сега само дръпна спусъка. Камата-пистолет с илитийска направа гръмна мигновено. Куршумът се заби в гърдите на червения бяс, но не спря инерцията му. Гавин отстъпи настрани и сряза гърлото на беса с ножа, докато онзи падаше. Залитна и едва не се строполи.
По-скоро усети, отколкото видя как двама черногвардейци профучаха покрай него. Докато се съвземе и стане, единият вече бе набучен на голям меч от син луксин, който някакъв син бяс бе притеглил на мястото на дясната си ръка. Макар и умиращ, черногвардеецът се бе вкопчил в меча с две ръце, за да попречи на беса да го изтръска. Другият черногвардеец — на Гавин му се струваше, че се казва Аместан, — бе заобиколил чудовището и замахна с меч към врата му. Веднъж, два пъти — при всеки мощен удар летяха късчета син луксин. Създанието се помъчи да се освободи, но не успя. При третия удар мечът на Аместан проби синия луксин и потъна в шията му. Волята на беса бе прекършена, а четвъртият удар на Аместан му отсече главата.
Един от Огледалците на крал Гарадул — какво, по дяволите, правеха те тук? — изпълзя по купчината трупове, стиснал непохватно меча си. Видя Аместан, обърнат с гръб към него, и нападна.
Гавин инстинктивно се опита да прати струя луксин, но от самото докосване на магията му се доповръща. Беше все едно да предлагаш пиене на човек с махмурлук. Той се олюля, почти загуби съзнание, насочи пистолета, стреля.
В последния момент Аместан се извъртя да посрещне нападателя — и така се озова точно на пътя на куршума. Изстрелът на Гавин отнесе задната част на главата му. Секунда по-късно Огледалецът го помете, но той вече бе мъртъв.
— Не! — изкрещя Гавин. Над купчината тела се показа цяла редица Огледалци. Крал Гарадул бе осъзнал същото, което и той. Портата трябваше да бъде превзета тази вечер, или никога. Затова бе пратил личната си стража да свърши работата. Бяха останали само около трийсет черногвардейци и гледката на блестящите Огледалци лесно можеше да се окаже нещото, което да накара бранителите да се прекършат. Особено без черногвардейците.
Не беше редно толкова много храброст да завърши с провал. Нито толкова много смърт. Гавин не разсъждаваше ясно. Знаеше го. Но не му пукаше.
Докато последните слънчеви лъчи целуваха земята, той притегли. Беше като да пиеш повърнато. Беше като да се гмурнеш с главата надолу в канализацията. Беше прекалено голямо усилие за тялото му. Но не го интересуваше. Хвърли в това свое действие всичко, с което разполагаше. Не го правеше заради Гавин Гайл. Да върви по дяволите Гавин Гайл! Правеше го заради всички, които се бяха сражавали и загинали за него. Те бяха защитавали неговата кауза. Не можеше да провали техните усилия, та дори да му струваше живота.
Магията бе като второ слънце, раждащо се под свода на портата. Само за мигове се роди, издигна се и скочи напред. Огледалците засияха, докато броните им отразяваха светлината в хиляди посоки. Но за магията огледалната броня бе същото като обикновената броня за оръжията: способна да отразява коси удари, но съвсем не и неуязвима. Бучене на вятър изпълни ушите на Гавин миг преди конус от чиста магия да прелети през него и да се втурне напред, за да експлодира, обхващайки цялата порта. Портата се превърна в дуло на гигантско оръдие. Огледалците засияха ослепително ярко, задържаха се прави миг по-дълго, отколкото изглеждаше възможно, а броните им се нажежиха първо до червено, после до бяло, преди да се пръснат като всичко останало.
Земята се разлюля от силата на взрива и само Гавин не падна. Беше обяздил земята и магията бликаше от него, сякаш той бе само върхът на вулкана, дулото на мускета.
А после, по-малко от пет секунди след като започна, се свърши.
Всичко под портата бе изпепелено. Труповете бяха изчезнали и една обширна площ откъм страната на крал Гарадул бе обгоряла и почерняла.
Настъпи зашеметена тишина — или пък Гавин бе оглушал. Той се изправи, взирайки се навън, и пред очите му с клатушкане се появи една фигура. Едър мъж, облечен в богати дрехи, сега почернели. Крал Гарадул. Явно той не просто бе пратил личната си стража да щурмува портата; беше дошъл с тях.
Гавин и Гарадул стояха един срещу друг, деляха ги само четирийсетина крачки. Гавин можеше да различи страхопочитанието и несигурността в самата поза на мъжа.
А после тялото на Гавин се предаде. Той се строполи. В праха до лицето му имаше нещо бяло, или пък ослепяваше. Разноцветни петна плуваха пред очите му.
Мъже го вдигнаха и понесоха и той чу далечните звуци на подновена битка. Между телата на черногвардейците видя как крал Гарадул щурмува портата — сам. Освен всичко друго, което бе направил, Гавин беше разрушил барикадата и всички препятствия в тази зона. Няколко души се присъединиха към краля си. В прахта около Раск избухваха малки облачета, докато стрелците се опитваха да го убият, но никой не улучи. Сякаш мъжът бе омагьосан, благословен, закрилян от някакъв стар бог, по-могъщ от Оролам.
