Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
— Генерал Данавис, докладвай! — продължи Гавин. Оставаше по-малко от левга. Времето би трябвало да стигне.
Влезе под голямата арка, където щеше да се намира портата. Там имаше зеещи дупки, тръби, спускащи се по извитата повърхност на стената. Гавин се изпълни със светлина и вля във всяка тръба зелен луксин. Това щеше да придаде на стената известна гъвкавост, но също и способността да поема и омекотява ударите на тараните. После запечата краищата на тръбите.
— Лорд Призма — извика Корван, вдигнал към едното си око току-що притеглен телескоп. — Изглежда, изкарват артилерията си пред армията. Знаят, че не разполагаме с отряди, които да излязат и да ги смажат. Проклети шпиони! Не мога да видя топовете, но знаем, че имат половин дузина. Ако стрелят наслуки от максимално разстояние… — Той млъкна, докато пресмяташе наум. Максималният обсег на най-големите топове беше близо две хиляди крачки, но при такова разстояние не можеше да става и дума за прицелване. — Могат да започнат обстрела всеки момент, ако хората им са опитни. А ако не са, до броени минути.
Само че не топовете тревожеха Гавин. Поради траекторията снарядите на тези големи оръдия щяха да удрят предната част на стената. Стената Ярка вода можеше да поеме колкото си ще преки попадения. Врагът трябваше да дойде значително по-близо, за да използва гаубиците с по-висока траектория, и още по-близо за мортирите, които без съмнение щяха да всеят хаос сред инатливата тълпа зад стената. Артилерията на Гаристън трябваше да унищожи тези оръдия преди да бъдат изкарани на позиция и заредени.
— По дяволите, намерете някой, който не е зает с нещо по-важно, и изтласкайте тези проклети хора назад — заповяда Гавин. — Това не ви е празнична разходка! След десет минути на мястото, където стоят те, ще се посипят снаряди! — После се обърна пак към генерал Данавис. — Започвайте стрелбата веднага, щом можете. Спечели ми време, генерале!
По-скоро почувства, отколкото чу как следващият участък от стената пада на мястото си. Навсякъде тичаха хора, но Гавин ги изтласка от мислите си и се съсредоточи върху новия най-голям проблем, възникнал след като стената вече придобиваше форма.
Не беше построил портата.
Изтича до един от крановете, който издигаше припаси до върха на стената. Товарът му вече се отделяше от земята. Гавин подскочи, протегна две куки от зелен и син луксин и се закачи за него. Заиздига се бързо. Веднага щом товарът бе спуснат върху стената, се освободи и скочи, като сепна войниците, боравещи с крана. Те замръзнаха.
— На работа! — изрева той. Те подскочиха, а после заработиха трескаво.
Гавин се втурна по стената към арката над мястото, където трябваше да притегли порта.
Трепери-юмрук лаеше заповеди няколко от черногвардейците да отидат при Гавин — сякаш можеха да го опазят от летящите снаряди, — но не прекалено много, за да не се пречкат на бранителите, които вършеха стотици работи по стената. Останалите черногвардейци заеха позиция пред празната арка.
Както при всички битки, имаше просто прекалено много за гледане, твърде много неща се случваха едновременно, за да можеш да обхванеш всичко. Гавин погледна към надвисналото над хоризонта слънце.
„Два часа. Трябват ми само два часа. Защитата на тези хора е една велика цел, която би трябвало да одобряваш. Така че, ако си там горе, моля те, би ли си размърдал светия задник, за да ми помогнеш?“
От една седмица генерал Данавис организираше, тренираше, повишаваше, уволняваше и пак тренираше бранителите на Гаристън. По двайсет часа на ден, понякога и по двайсет и два. Беше нечовешко и въпреки това не стигаше. Гавин бе свикнал да си има работа с ветерани, които бяха дисциплинирани и с тях се работеше лесно. Към края на Войната на Призмите хората му вече действаха гладко и в синхрон. Зареждането на тази стена с припаси би отнело на неговите ветерани буквално три пъти по-малко време, отколкото на тези хора. Опитните му артилеристи вече щяха да са взели врага на прицел, отчитайки разстоянието. Тези мъже тук почти не се познаваха, камо ли да си вярват. Това правеше всичко мъчително бавно и Гавин трудно се приспособяваше към тази мудност.
„Обречени сме.“
Но после притегли набързо една платформа, за да излезе пред празната арка — което бе нужно, за да събере някои от отворените си нишки луксин, — и за първи път зърна стената такава, каквато щяха да я видят враговете му.
„Онова проклето момче е сътворило своя шедьовър.“
Гавин бе пълнил формите, но през цялото време висеше над тях, а докато наместваше участъците на стената, винаги се бе намирал от вътрешната и? страна. Сега я видя цялата.
От край до край тя сияеше с цвета на слънцето, когато се подаде над хоризонта. Това сияние идеше от течния жълт луксин — на косъм от съвършения твърд жълт, — който изпълваше стената зад първия слой от съвършен жълт. Течният жълт щеше да поправи всяка нанесена и? щета. Но Гавин видя, че в този тънък слой неговите стари притеглящи, без съмнение под напътствията на Ахейяд, са добавили собствени щрихи. Докато се приближаваше, врагът щеше да види по цялата стена да гъмжат отвратителни твари. Паяци с размерите на човешка глава сякаш пъплеха по нея и от време на време спираха и щракаха с челюсти. Малки дракони се виеха и кръжаха. Зловещи лица изникваха от сумрака. Жена бягаше от някаква зъбата твар, но бе настигната, разкъсана и излапана жива, а на лицето и? бе изписано отчаяние. Един мъж, който сякаш вървеше в подножието на стената, бе сграбчен от ръце, които изникнаха от мъглата и го придърпаха вътре. Красиви жени се превръщаха в чудовища с раздвоени езици и огромни нокти. Кръв се стичаше и събираше на земята. А това бяха само нещата, които Гавин зърна от един бегъл поглед. Сякаш притеглящите бяха събрали всички възможни кошмари и ги бяха вложили в стената. Това бяха илюзии, нищо повече от образи в самата стена, но врагът нямаше как да го знае предварително, а дори и да знаеше, те пак бяха страшни като смъртта. И което бе още по-добре, със сигурност щяха да затруднят вражеските стрелци да улучват процепите за стрелба, скрити сред тези образи.
А това бяха само широките гладки участъци от стената. При всяка конзола намръщената застрашителна фигура на една Призма се взираше отгоре в атакуващите. Докато гледаше, Гавин осъзна, че всички Призми от последните сто години са вградени в стената, с Луцидоний от дясната страна на фигурата, която доминираше над всички, и самия Гавин от лявата и? страна. Горе, над гигантската порта, се извисяваше навъсената фигура на самия Оролам, сияещ и бесен, а подпрените му в земята ръце образуваха свода на портата. Всеки, който атакуваше тази порта, щеше да атакува самия Оролам и всичките му Призми. Гениален малък трик, за да всее смут сред нападателите. Във всяка фигура, включително и Оролам, имаше хитро скрити отвори, през които защитниците да хвърлят камъни, огън или магия върху атакуващите.
Гавин преглътна още една ругатня. Беше се спрял за цели пет секунди, за да се възхищава на собствената си проклета стена. Нямаше време.
За миг се зачуди дали просто да не запълни отвора за портата и да създаде плътна стена. Но на този етап това нямаше да стане по-бързо. Формите за портата вече бяха подготвени. Той трябваше само да ги напълни и да ги свърже — само от едната страна; хитрината, която бе използвал за останалата част от стената, се налагаше да почака. До утре, ако доживееха дотогава.
Гавин събра надвиолетовите намотки, които свързваха цялата гигантска структура на стената, и се зае да налива жълт луксин.
Оролам, колко изтощен се чувстваше. През последните пет дни бе притеглял до ръба на възможностите си, а днес още от първи зори. Ако беше нормален маг, отдавна да е полудял. Дори повечето Призми биха се убили с толкова притегляне. Останалите също го знаеха. След войната силата на Гавин не бе намаляла, даже напротив, и бе станал много по-ефикасен. Беше видял как някои жени като Тала — която никога не се впечатляваше от нищо — хвърлят погледи към него в мигове на непредпазливост, като че ли направо ги плашеше. Но дори неговото притегляне си имаше граници.
