Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
„Май ще пия само вино.“
И което бе по-важно, миризма на печено месо изпълваше въздуха.
Стомахът на Кип закъркори. Бяха излапали взетата от него храна по-бързо, отколкото си мислеше — всъщност я беше излапал предимно той, — и сега не разполагаха с нищо. „Е, освен едно руло данари, което откраднах, на стойност колкото половингодишна заплата.“
Ах, да. Вярно.
— Ще се разделим — каза Лив. — Ти се насочваш право към центъра на лагера. Предполагам, че палатките на краля са разпънати там. Карис е важна личност, така че може би я държат наблизо. Аз ще ида да потърся при притеглящите. Един пленен маг вероятно ще бъде надзираван от други магове. Тя трябва да е на едно от двете места. Ще се срещнем отново тук след, да речем, три часа?
Кип кимна. Беше впечатлен. Сам изобщо не би се оправил.
Лив скочи от коня и изчезна. Никакви колебания, никакви размишления. Кип я изпрати с поглед. Беше гладен.
Поведе едрия кротък кон напред, като подръпваше юздите всеки път, когато животното се опитваше да попасе тревата отляво или отдясно. Приближи се към един от по-големите огньове. Не един, а два глигана се печаха на шишове над пламъците и докато Кип се взираше в тях и преглъщаше, една от най-дебелите жени, които бе виждал, отряза с няколко сръчни движения голяма мръвка от добре изпечения бут. Ароматът беше чуден, апетитен, съблазнителен, превъзходен, изумителен, омайващ, парализиращ. Кип не можеше да помръдне — докато не я видя как надига месото към устните си.
— Извинете! — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше. Другите около огъня вдигнаха очи.
— Не усетих да се е размирисало — рече дебеланата и захапа тлъстата мръвка. Нещо в Кип сякаш умря. После още повече, когато суровите мъже и жени около огъня се засмяха. Дебеланата, с месото в едната ръка и дълъг нож в другата, се ухили между хапките. Имаше поне три гуши, а чертите на лицето и? се губеха сред тлъстините, които го притискаха от всички страни като група хулигани, заобиколили недодялано хлапе. Ленената и? пола можеше да служи за палатка. Буквално. Тя се извърна от Кип, пъхна ножа обратно в канията и продължи да върти шиша. Задникът и? бе нещо повече от тресяща се грамада — беше архитектурен паметник.
— Извинете — рече Кип, като се съвзе. — Чудех се дали не бих могъл да си купя малко вечеря. Имам пари.
При тези думи всички около огъня наостриха уши. Кип внезапно се зачуди дали е избрал най-подходящия огън, до който да спре. Или всички в лагера бяха мърляви като тези?
Той се огледа. Ами да, всъщност бяха.
Мамка му.
Бръкна в кожения колан за пари, където бе прибрал рулото калаени данари. Беше взел колана първо, защото в него вече имаше пари, и второ, защото така щеше да му е по-лесно да ги носи. Монетите бяха нанизани на квадратна пръчица, която пасваше на квадратните дупки по средата им и беше със стандартна дължина, така че на хората да им е лесно да си броят парите — разбира се, при броенето на чуждите все още се използваха везни. Това бе удобно и пречеше на монетите да звънтят при всяка крачка, както ако са в кесия. Освен това получените рула можеха да се увият в кожа, за да се прикрепят към колан или да се скрият в дрехите. Кип просто бе зърнал проблясъка в това руло и го бе грабнал.
Но когато разви края му, за да извади един калаен данар, забеляза нещо ужасно нередно. Замръзна. Тежестта си беше каквато трябва или поне достатъчно близка, за да не се замисли върху това, но монетата, която извади, не бе калаена. Един данар представляваше горе-долу надницата на обикновен работник. Някой по-неквалифициран, като например майка му, щеше да вади по половин. Той бе предположил, че рулото е пълно с калаени монети по осем данара.
Вместо това бе задигнал руло сребърни квинтари. Те бяха малко по-широки, но два пъти по-тънки, а среброто бе малко по-леко от калая. Всеки от тях възлизаше на двайсет данара. Едно руло сребърни квинтари съдържаше петдесет монети, два пъти повече от калаените данари, които биха се събрали на такава пръчица. Значи вместо да открадне от Травертиновия дворец двеста данара — което си бе солидна сумичка, — Кип бе откраднал хиляда. И току-що бе измъкнал един пред очите на всички, така че да им стане ясно, че има още.
Разговорите секнаха. В танцуващата светлина на огъня немалко от очите заблестяха като вълчи.
Кип побърза да прибере колана за пари, молейки се никой да не е забелязал колко е пълен. Но какво значение имаше? Може би животът му струваше по-малко и от един сребърен квинтар.
— Ще взема един бут — каза той.
Дебеланата протегна ръка.
— Ще ми трябва и ресто от деветнайсет данара — каза Кип. Една надница сигурно бе три пъти повече, отколкото струваше глиганският бут.
Жената се изкикоти.
— Да бе, ние тука се занимаваме с благотворителност. Да ти приличаме на луксиати? Десет.
— Десет данара за едно ядене? — попита Кип; не вярваше, че тя говори сериозно.
— Ако предпочиташ, можеш да стоиш гладен. Няма да ти се отрази зле — рече жената.
Несправедливостта в това един такъв кит да го нарича дебел и той да не може да направи нищо по въпроса, парализира Кип. Той заскърца със зъби, оглеждайки хората около огъня, и накрая и? подаде квинтара.
Левиатанът взе монетата, захапа я и я огъна леко. Ако бе фалшива, от калай, покрит със сребро, щеше да издаде особеното пукане, характерно за огъващ се калай. След като се убеди по теглото и структурата, че е истинска, жената я прибра. Сръбна голяма глътка от една стъклена кана, остави я и отряза единия бут на глигана. Докато тя работеше, Кип забеляза, че някои от мъжете около огъня са изчезнали.
Без съмнение щеше да ги открие да го чакат в сгъстяващия се мрак. Нали бяха видели рулото монети.
Дори останалите около огъня мъже и жени не го гледаха особено дружелюбно. Бяха насядали по торбите си, по пънове или направо на земята и повечето се взираха безмълвно в него. Неколцина пиеха вино или бира и си шепнеха един на друг. Една жена с изцъклен поглед лежеше, положила глава в скута на дългокос олисяващ небръснат мъж и го галеше по бедрото. И двамата го зяпаха.
Китът подаде бута на Кип.
Кип я изгледа с очакване.
Тя му отвърна с невъзмутим поглед изпод гънките тлъстини.
Преди няколко седмици Кип би отстъпил. Беше свикнал хората да се отнасят с него като с нищожество. Да го пренебрегват или да го тормозят. Но не можеше да си представи някой да тормози Гавин Гайл, та дори когато всичко е срещу него. Кип може и да беше копеле, но ако носеше в себе си дори капка от кръвта на Призмата, за нищо на света нямаше да се огъне.
— Искам си десетте данара — каза той.
Пияната жена от другата страна на огъня внезапно избухна в неудържим смях, докато не започна да се дави и това я накара да се засмее още по-силно. Значи не бе просто пияна.
— Изглеждам ли ти толкова богата, че да имам десет данара? — попита китът.
— Можеш да разсечеш квинтара на две.
Тя извади ножа си, сви рамене и пристъпи по-близо до Кип. Смърдеше на зърнен алкохол.
— Съжалявам, нямам нож.
Кип моментално разбра. Неколцина от мъжете се бяха понадигнали, не само от изострено внимание, а и за да са готови да скочат. Чакаха не само да му се присмеят — знаеха, че този кит ще го измами. Чакаха да видят дали Кип е жертва. Дали ще приеме безропотно измамата. Ако беше жертва, значи бе плячка. Щом имаше един квинтар, можеше да има и още.
Но какво можеше да направи? Да върне храната? Не, тази жена така или иначе нямаше да му върне квинтара. Ако си тръгнеше, само щеше да потвърди, че е слабак. Някой щеше да го причака в тъмното. А какво биха направили, ако я нападне? Ако ей така, без предупреждение, я фрасне с всичка сила в тлъстото лице?
Щяха да му скочат, разбира се. И след като го пребият, щяха да го оберат.
Ако побегнеше, дори да успееше да се измъкне, щеше да загуби коня си, а му беше прекалено трудно да го яхне и да препусне — да не говорим, че конят бе най-кроткото създание на света и едва ли би препускал дори дяволите да го гонят по петите.
