Черната призма - Уийкс Брент (книга жизни txt) 📗
Сега вече Корван го погледна в очите.
— Не знам дали да ти се възхищавам още повече заради това, или да се ужасявам, че може да си толкова глупав.
— Обикновено бих предпочел да ми се възхищават още повече.
Корван се усмихна неохотно, но не се засмя.
Продължиха по улиците толкова бързо, колкото можеха да яздят, без да прегазят някого, и стигнаха до Травертиновия дворец вече по тъмно. Железни стоеше на портите. По лицето му играеше нехарактерна за него широка усмивка.
— Върховен лорд Призма — рече той. — Вечерята ви чака.
Гавин се намръщи. Щом Железни се хилеше, това означаваше, че предстои нещо неловко, неприятно или дразнещо. Но не смяташе да го пита. Железни просто щеше да се ухили още по-широко и да се наслаждава на своята загадъчност. Чудесно! Гавин закрачи към частната си трапезария.
— Върховни лорде — намеси се Железни. — В голямата зала.
Тя се намираше само на няколко крачки. Гавин почти нямаше време да се замисли от къде на къде ще използват голямата зала за вечеря, преди да влезе в преддверието и?.
Голямата зала на Травертиновия дворец, макар и три пъти по-малка от голямата зала на Хромария, беше едно от чудесата на древния свят. Входовете представляваха гигантски арки с подковообразна форма, на зелени и бели ивици, които напомняха за дните, когато Тирея е била парийска провинция. Навсякъде се редяха травертин и бял мрамор: в шахматната шарка на пода, в сложните геометрични фигури по стените и в древните парийски руни, красящи основите на осемте големи дървени колони, които крепяха тавана, разположени по върховете на осмолъча звезда. Всяка колона бе дебела пет крачки — изработена от атасифуста, най-дебелото дърво на света — и никоя от тях не се стесняваше забележимо, преди да стигне тавана. Твърдеше се, че това дърво било подарено на владетелите от един аташийски крал преди петстотин години. Дори и тогава било безценно. Сега вече такива дървета не съществуваха, последната горичка бе изсечена по време на Войната на Призмите. Гавин така и не разбра кой го е направил. Когато пристигна в Ру, горичката просто я нямаше. Неговите командири — командирите на Дазен — се кълняха, че последните дървета още ги имало, когато се изтегляли от града. А след войната командирите на Гавин се кълняха, че дърветата ги нямало, когато пристигнали.
Това, което правеше атасифустата уникална, беше, че сокът и? имаше свойствата на концентриран червен луксин. На дърветата им отнемаше сто години да достигнат пълните си размери — тези великани са били на по няколкостотин години, когато са ги отсекли. Но след като достигнеха зрелост, в дънера им можеха да се пробият дупки и ако дървото е достатъчно голямо, сокът ще изтича достатъчно бавно, за да подхранва пламък. Във всеки от тези осем исполина имаше по двайсет и седем дупки — число, някога явно изпълнено със смисъл, вече изгубен. На пръв поглед изглеждаше, че дърветата горят, но пламъците бяха постоянни и никога не обхващаха дървесината, която бе призрачно бяла, с изключение на почернелите от сажди петна над всяка горяща дупка. Гавин знаеше, че пламъците не могат да траят наистина вечно, но дори след като бяха горели денонощно в продължение на петстотин години, не даваха никакви признаци, че ще угаснат скоро. Може би тези при върха горяха малко по-слабо от долните, но той не би се обзаложил.
Когато дървото още не бе съзряло, от него ставаше страхотен материал за горене. Един наръч можеше да топли малка къщурка цяла зима. Нищо чудно, че бяха изчезнали.
В голямата зала, разбира се, нямаше нужда от факли, но зад витражните прозорци, всеки от тях също с подковообразна форма, все пак горяха такива, за да може цветното стъкло да грее денонощно в бяло, зелено или червено.
И отново цветовете, формата, всичко тук носеше някакъв смисъл за хората, построили това чудо, а Гавин нямаше представа какъв. Това го караше да се чувства незначителен. Не мислеше, че нещо създадено от него ще оцелее петстотин години след смъртта му. Всъщност бе истински късмет, че брат му Гавин не е погубил това чудо, когато унищожи града.
Докато влизаше, погледът му се откъсна от величието на атасифустовите колони и се насочи към мъжете и жените, седящи край голямата маса. Всички лица бяха обърнати към него. Вниманието му се отклони за миг, когато мина покрай две сенки, застанали от двете страни на пътеката. Главата му се извъртя рязко настрани, очаквайки убиец. Не, беше черногвардеец. По един от двете страни на вратата и още десетина из залата, всичките познати. Черногвардейци? Тук?
Ах, да, бяха пристигнали корабите с маговете, които трябваше да бъдат Освободени. Сигурно Железни бе заповядал всички тези черногвардейци да ги придружат.
Очите му се върнаха към масата. На нея го чакаха поне двеста притеглящи. Малка група, както му бе казала Бялата. Но не му беше казала кои са в тази група. Гавин ги познаваше всички по физиономия, а повечето и по име. Позна Изем Червени и Изем Сини, Самила Сайех, Марос Орлос, непоредния бихром Юсеф Теп, когото наричаха Пурпурния мечок, Дийди Отронено листо, парийските сестри Тала и Тайри, Джавид Араш, Талон Гим, Елелеф Корзин, Баз Простодушни, Далос Темнос-младши, Юсем Диви, Еви Тревата, Огнеръкия и Одес Карвинген. Накъдето и да погледнеше, виждаше герои от Войната на Призмите, и от двете страни. Това бяха някои от най-талантливите притеглящи в Седемте сатрапии и ги представляваха до една, дори Илития бе представена, пък макар и само от Огнеръкия, а Елелеф Корзин бе аборнеец.
Гавин се закова невярващо на място. Всяка година бяха Освобождавани някои притеглящи, участвали във войната, но единственият път, когато му се бе наложило да Освободи толкова много от великите, бе непосредствено след края и?, когато мнозина бяха докарани до ръба от количеството сила, използвана в битките.
Всички магове тук по време на войната бяха млади. Гавин знаеше, че ще започнат да си отиват, и се ужасяваше от това, но толкова много в една и съща година?
— Бяхме сключили споразумение — каза Юсем Диви в отговор на явното му объркване. — Някои от нас, които се биха заедно. Разбрахме се, че когато първите от нас трябва да си отидат, ще си отидем всички. На мен самия ми се искаше да изкарам още някоя и друга годинка, но по-добре да се оттегля, докато съм на върха, нали?
— По-добре да се оттеглим, докато сме още с всичкия си — изръмжа Пурпурния мечок.
— По-добре да си отидем заедно — рече Самила Сайех. — Стига сме карали Дийди да страда.
И наистина, Дийди Отронено листо изглеждаше по-зле от повечето. Кожата и? имаше неизменен зелен оттенък, а халото в очите и? се напрягаше под напора на зеленото, обхванало някога сините и? ириси. Тя се усмихна немощно.
— Лорд Призма, за мен е чест. Очаквам това Освобождение от дълго време. — Приклекна в реверанс, като предпочете, подобно на повечето стари воини, да пренебрегне факта, че във войната се е сражавала срещу Гавин.
Останалите последваха примера и? с поклони и официални реверанси в стила на родния си край. Гавин се поклони тържествено и срещна очите им, като се постара да покаже еднакво уважение към притеглящите, сражавали се на двете страни.
А сърцето, както винаги, се късаше в гърдите му. Искаше му се да каже на онези, които са се били редом с него, че не е Гавин, че всичко това е било за добро. Вместо това седна при тях, до сприхавия Юсем Диви, докато робите внасяха димящи подноси с храна и охладени гарафи с цитрусови сокове и вино.
— Когато казах на някои от другите — Юсем кимна неохотно към двамата Изем и Самила, които се бяха сражавали за Гавин, — те решиха, че годината е подходяща и за тях.
— Искаше ни се, лорд Призма, да помогнем на Седемте сатрапии да оставят… войната зад гърба си — каза Самила Сайех, като дипломатично се възпря да я нарече Войната на Лъжепризмата. — Всъщност ние станахме добри приятели.
— Лично аз — рече Марос Орлос, най-ниският рутгарец, който Гавин бе виждал — се радвам да мина през Освобождението без всичките му официалности. Фойерверките, речите и позьорстването на разни сатрапи и лордчета, на които никога няма да им се наложи да изпълнят Договора лично. Освобождението е нещо свято. То трябва да се състои между човека, Призмата и Оролам. Всичко останало е ала-бала.
