Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич (читать полную версию книги txt) 📗

— Десет хиляди ниви! — извика Незнайко. — Че това е повече, отколкото звездите на небето! И всичко сам ли вършите?

— Не, аз не съм сам. Ние сме петима. Работим на четири смени, а петият почива.

— Ех, все едно — махна с ръка Незнайко.

— Сега ще видите как работи една друга машина, още по-чудна от тази — отговори Симидко.

Пътешествениците отново се качиха на гъсеничния мотоциклет и след минута се намериха на върха на хълма, зад който се разкриваше широка долина. Тя вече не беше изпъстрена с отделни цветни кръгове, капки и точици. Един огромен кръг изпълваше цялата долина. Той започваше от полите на хълма и свършваше далеч някъде в началото на гората. Този кръг се състоеше сякаш от отделни пръстени и приличаше на планетата Сатурн, както я рисуват в книжките по астрономия. В центъра му се издигаше кръгла бяла сграда, опасана от широк черен пръстен. Черният пръстен на свой ред беше опасан от златожълт пръстен. След него идеше още по-широк зелен пръстен, а най-после още един и най-голям черен пръстен.

— Цялата тази нива е изорана от един радиокомбайн, който сее пшеница — каза Симидко. — Напролет той започна да обработва земята откъм центъра — около бялата сграда. Постепенно комбайнът обхващаше все по-широки кръгове. След няколко седмици в средата вече зазеленяха поникналите посеви, после пшеницата изкласи, след това почна да зрее, а комбайнът все ореше и ореше. Сега в центъра започна да работи друг комбайн, който прибира реколтата. Той също се движи в кръг и жъне пшеницата, щом тя узрее. Виждате ли черния пръстен около бялата сграда? Там пшеницата е вече пожъната. Жълтият кръг е пшеница, която сега зрее, а зеленият — още неузряла. Външният черен пръстен пък е разорана земя, където посевите още не са поникнали.

— А за какво е бялата сграда в центъра? — запита Карфичка.

— Това е елеватор и мелница в същото време. Там се изсипва овършаното зърно. Там то се смила и съхранява. На върха на елеватора е поставен радиомагнит. Виждате ли там куличката, която прилича на фар?

— А къде е самият радиокомбайн? — запита Незнайко.

— Радиокомбайна ли — ето го вляво, накрай нивата. Оттук той не се вижда добре, но ей сега ще се приближим до него.

Всички се качиха отново на мотоциклета, спуснаха се по хълма, минаха покрай разораната нива и спряха до комбайна, който приличаше на брониран автобус с някакви четвъртити ямички по покрива. Този автобус нямаше нито прозорци, нито врати, нито колела и при това беше едва ли не до половината зарит в земята. В предната му част се виждаше широк отвор, а отстрани — нож, който режеше земята, докато комбайнът се придвижваше. Две железни механични ръце като на снегочистачка безспирно загребваха отрязаните късове земя заедно с тревата и натикваха всичко това в отвора отпред. Над отвора имаше надпис: „Радиолария“.

— Обърнете внимание на следното нещо — каза Симидко. — Вие виждате, че късовете земя изчезват във вътрешността на комбайна — и повече нищо.

— Съвсем вярно, нищо повече не виждаме — потвърди Шаренкия.

— Какво става вътре? — запита Симидко и сам отговори: — Вътре земята се раздробява, смесва се с тор, с вещества за подхранване и със семена за посев. Освен това там се унищожават семената на бурените и личинките на вредните насекоми.

— Как се унищожават? — запита Незнайко.

— С помощта на ултразвук личинките се разрушават, а семената на бурените просто се опичат, след което загубват способността си да поникват. А сега погледнете машината отзад. Тук също виждате един широк отвор. От него се изсипва ситно натрошената пръст, която, както вече ви казах, е смесена със семена, вещества за подхранване и тор. Та където мине, комбайнът оставя след себе си изорана и засята земя. Машината му работи безспирно — и денем, и нощем, и в дъжд и в жега, и в студ, а това, разбира се, увеличава неговата производителност.

— Значи никой не наглежда работата на тази машина? — запита Незнайко.

— Не, и „Радиолария“ трябва да се наглежда, но това става от разстояние — каза Симидко. — Обърнете внимание на кристалното кълбо, което е отпред. Това е кълбовидният екран на един телевизионен предавател. В него се оглежда самият комбайн и всичко, което става наоколо. С помощта на телепредавател това отражение се предава в централната станция на радиокомбайните. Машинистът, който се намира в централната станция, вижда комбайна и всичко, което става наоколо, на един също такъв кълбовиден телевизионен екран. Чрез радиосигнали той може да спре комбайна и отново да го пусне в движение, да го накара да завие на една или друга страна, ако внезапно се наложи комбайнът да заобиколи някакво препятствие.

— А защо машинистът стои в централната станция? Не може ли да стои тук? — запита Карфичка.

— Ако машинистът управляваше само един комбайн, той можеше да стои тук, но той управлява шестнайсет комбайна, които работят по разни ниви около Града на слънцето. В централната станция има шестнайсет такива кълбовидни телеприемници и машинистът наблюдава едновременно работата на всичките шестнайсет комбайна.

— А къде се намира централната станция? — запита Карфичка.

— Централната станция се намира в Слънчевия град, на Западната улица.

— Виж ти, интересно! — засмя се Карфичка. — Излиза, че с такъв комбайн можеш да ореш, без да напускаш града.

— Да — потвърди Симидко. — И забележете, не с един комбайн, а с шестнадесет на шестнадесет различни места, и то далеч едно от друго.

— Интересно, какво ли вижда машинистът върху кълбовидния екран, както си седи в станцията? — запита Незнайко.

— Точно същото, което виждаме и ние с вас на това кристално кълбо. Ето, вижте, в него се оглежда предната част на комбайна с механизма му, цялата земя пред и около комбайна, цялото небе и дори ние с вас. Всичко това вижда и машинистът, както си седи в станцията. Погледнете, сега ще му дам знак да спре комбайна.

Симидко застана пред комбайна и вдигна ръка. Тутакси комбайнът спря, шумът на мотора стихна и нечий силен глас запита, сякаш избоботи от празна бъчва:

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — извика Симидко, — исках да проверя дали действува апаратът.

— Телепредавателят е в ред — отговори гласът.

— Продължавайте работата си — каза Симидко и се дръпна настрана.

Моторът отново забръмча и комбайнът тръгна.

— Колко интересно! — каза Карфичка. — Значи тази машина не само вижда, но чува и разговаря.

— Разговаря и чува не машината, а машинистът — отвърна Симидко. — В машината има високоговорител и микрофон. Чрез микрофона се предават радиосигнали от комбайна в станцията и от станцията в комбайна. Ако машинистът включи радиовръзката, той ще чуе какво говорим ние тук с вас, а ние чрез високоговорителя ще чуем какво приказва той там.

— Нищо чудно — каза Шаренкия, — един вид телефон.

— А с какво работят тези комбайни — със спирт или може би с атомна енергия? — запита Незнайко.

— Нито със спирт, нито с атомна енергия, а с радиомагнитна енергия — отговори Симидко.

— Каква е пък тази енергия?

— Нещо като електрическа енергия, само че електричеството се предава по жици, а радиомагнитната енергия — направо по въздуха.

— Интересува ме още един въпрос — каза Незнайко. — Вие казвате, че машинистът вижда от централната станция всичко, което се оглежда в това кълбо, а пък аз също се оглеждам в него — значи той вижда и мене, така ли?

— Разбира се — потвърди Симидко.

Незнайко се замисли, какво ли ще стане, ако той вземе и се изплези на машиниста. Нали машинистът е толкова далеч, че нищо не може да му стори. И като се приближи до кълбото, Незнайко улучи един миг, когато никой не гледаше към него, и се изплези. Не стига това, ами направи и гримаса пред екрана.

— Фу, как не те е срам да се плезиш! — избоботи гласът от високоговорителя. Незнайко се засрами. Той се захили, за да скрие смущението си, и измънка: