Приключенията на Незнайко - Носов Николай Николаевич (читать полную версию книги txt) 📗

— Напротив, с вас не може да се танцува. Да, не съм вежлив, когато пред мене изказват такива невежествени възгледи.

— Вашите възгледи са невежествени! Вие не сте лекар, а някакво нещастно фелдшерче!

— А пък вие… вие!…

От обида доктор Хапчев изгуби способността си да говори. Той се спря сред танцувалната площадка и отвори конвулсивно уста, също като риба на сухо. Танцуващите двойки почнаха да го блъскат. Просто смазаха Пчелица. Тя го дръпна за ръкава:

— Хайде танцувайте! Какво се спряхте? Пречим на другите.

Хапчев махна с ръка и те отново започнаха да танцуват.

Най-напред танцуваха мълчаливо, после отново заспориха за методите на лекуването.

Шишко танцуваше с Дебеланка. Разговорът между тях бе съвсем различен.

— Обичате ли бонбони? — питаше Шишко.

— Много — отговаряше Дебеланка. — А вие?

— И аз. Но най-много обичам пасти.

— А аз от всичко на света най-много обичам сладолед.

Винтчо танцуваше с Катеричка.

— Аз мечтая да карам автомобил — казваше Катеричка. — Много от нашите момичета се научиха — значи и аз ще мога.

— Това е твърде лесно — потвърди Винтчо. — Трябва най-напред да се натисне педалът, после да се даде газ…

Незнайко танцуваше със Синеочка. Впрочем то само думата му е такава, че Незнайко танцуваше. В действителност танцуваше само Синеочка, а Незнайко скачаше като коза, настъпваше краката на Синеочка и постоянно блъскаше другите. Най-после Синеочка каза:

— По-добре да поседим малко.

Те седнаха на една скамейка.

— Знаете ли — каза Незнайко, — аз всъщност никак не умея да танцувам.

— Много хубаво, че сам признавате това — отговори Синеочка. — Друг на ваше място би изсипал цял куп лъжи, би казал, че го болят краката и ръцете, а вие честно си казахте, че не умеете. Виждам, че с вас може да се дружи.

— Разбира се, че може — съгласи се Незнайко.

— Аз обичам да дружа с момчета — каза Синеочка. — Не обичам момичетата, защото те прекалено много си въобразяват че са красиви и се въртят пред огледалото.

— Има и момчета, които обичат да се гледат в огледалото — забеляза Незнайко.

— Но вие нали не сте такъв, Незнайко? Нали не сте такъв?

— Не, не съм такъв.

А той излъга. В действителност доста честичко, когато никой не го виждаше, той се въртеше пред огледалото и мислеше за своята красота. Както и всяко момче впрочем.

— Много се радвам, че не сте такъв — каза Синеочка. — Ние ще дружим с вас. Имам едно интересно предложение. Хайде да си пишем писма. Най-напред вие ще ми напишете писмо, а после аз ще ви напиша.

„Ами сега!“ — помисли Незнайко, който знаеше да пише само с печатни букви и много се срамуваше да покаже своята необразованост.

— Защо писма? — смутено измърмори той. — Ние живеем наблизо. Може и така да си говорим.

— Ах, какъв сте скучен, Незнайко! Нищичко не искате да направите за мене. Толкова е интересно да се получават писма!

— Е, добре — съгласи се Незнайко. — Ще ви напиша писмо.

Скоро се стъмни. Наоколо пламнаха стотици разноцветни фенерчета. Те блестяха и по будките, и по дърветата. Тук-таме имаше скрити фенерчета и в тревата под дърветата и от това изглеждаше, че самата трева свети с някаква вълшебна светлина. Долната част на беседката, над която бе настанен оркестърът, бе закрита с красива синя завеса. Изведнъж завесата се вдигна и зад нея се откри сцена.

На сцената излезе поетесата Самоцветка и извика:

— Тишина! Тишина! Концертът започва. Внимание!

Всички насядаха по скамейките и се приготвиха да слушат концерта.

— Внимание! — продължаваше да вика Самоцветка. — Първа излизам аз. Ще ви прочета своето ново стихотворение за дружбата.

Момченцата и момиченцата заръкопляскаха силно. Щом аплодисментите стихнаха, Гусльо замаха със своята диригентска пръчица, оркестърът засвири и Самоцветка започна да чете под акомпанимента на музиката своето ново стихотворение за дружбата. Стихотворението бе също така хубаво, както всички стихотворения, съчинявани от Самоцветка, и завършваше с думите:

След четенето на стиховете, които се харесаха на всички, на сцената излезе танцовият ансамбъл. Дванайсет момиченца, облечени в красиви разноцветни роклички с панделки, танцуваха различни танци, най-хубав от които бе танцът „Репичка“. Зрителите ръкопляскаха продължително и викаха „браво“, докато не повториха „Репичка“ още два пъти. След танцовия ансамбъл следваше хорът на момчетата от Града на хвърчилата. Хорът изпълни няколко песни.

Щом хорът опразни сцената, Гусльо остави своя оркестър, спусна се от втория етаж по един стълб, качи се на сцената и извика силно:

— Тук, при мене, братчета! При мене!

Знайко, Бързанко, доктор Хапчев и останалите другари на Знайко се изкачиха на сцената.

— Внимание! — извика Гусльо. — Сега ще пее хорът на момчетата от Града на цветята.

Той засвири с флейтата си и всички момчета запяха в хор песента за щуреца, съчинена от поета Цветец.

Песничката бе толкова печална, че накрая дори самите певци не издържаха и горчиво заплакаха. Всички съжаляваха бедния щурец, който лакомата жаба била изяла. Сълзи като поток течаха от очите им.

— Такова добро щурче било! — хълцаше Загубанко.

— И никого не закачало, с комарите дружало — мълвеше Бързанко.

— И все пак жабата го изяла! — добавяше Винтчо. Само Знайко не плачеше и утешаваше другарите си:

— Не плачете, братчета! Жабата не е изяла щуреца. Тава не е истина. Тя е изяла муха. Честна дума, муха!

— Все едно — хлипаше Винтчо. — Мъчно ми е за мухата.

— Защо ще ни е мъчно за мухите? Те само досаждат на всички и разнасят зараза. Виж им ти ума — заради една муха да плачат!

— Аз съвсем не плача заради мухата — рече Мърморко. — Спомних си просто как пеехме тази песничка, когато си бяхме у дома.

В това време Незнайко така силно се разплака, че от изненада всички млъкнаха и взеха да го утешават. Разпитваха го защо тъй силно плаче, а той хълцаше и нищо не отвръщаше. Най-после проговори, като продължаваше да хълца:

— За Пар… за Пар… За Парцаливко ми е мъчно!

— От къде на къде? — учудиха се всички. — Нищо му нямаше и изведнъж му домъчняло.

— Да — капризно отговори Незнайко. — Аз съм тук, а Парцаливко остана в къщи!